Алекс Кош - Огненият патрул

— Какво говориш, какви вили? — възмути се Чез. — Ей сега към мен се беше засилил огромен мъжага, два пъти колкото мен, но щом видя в какво съм облечен едва не напълни гащите. Дори ми се стори, че усетих характерната воня!

— Струва ми се, Чез, че започваш да осъзнаваш как обикновено се чувствам аз, когато изляза на улицата през деня — каза Алиса тъжно.

Не можахме да продължим разговора, защото се приближихме към едноетажна дървена постройка, неприличаща по никакъв начин на добър ресторант. Над входната врата висеше табела с доста претенциозното име „Мечта“.

— Господа, отивайте си! — разпореди се от прага с дълбокия си баритон Девлин. — Оставете всичко в залата! Ако след три секунди някой освен собственика е все още в ресторанта, ще го арестувам! И в радиус от десет метра от заведението да няма никой. Ясно ли се изразих?

Настана голяма суматоха — всички наскачаха и заизлизаха навън. Тълпата старателно заобикаляше офицер Девлин, но почти всеки успя да се блъсне в нас. В резултат на това ние с Чез бяхме отхвърлени на десетина метри от заведението.

Как само уважават тука стражите — но все още не е ясно дали наистина ги уважават или се страхуват от тях. При нас в столицата всеки втори жител е роднина на някой от Великите Домове и стражите се разхождат по улиците почти на пръсти, страхувайки се да не обезпокоят някоя влиятелна особа.

— Девлин!

Кейтен тръгна пред нас, триейки натъртеното си рамо и тихо ругаейки през стиснати зъби.

— Трябваше да ни предупредиш, че хората са толкова ядосани.

— Не, не са ядосани — ухили се Девлин, и честна дума, видях колко усилия костваше на Кейтен да не направи някой дребен магически номер. — Просто хората много уважават стражата и знаят, че не хвърляме думите си на вятъра. Сега нека да видим какво все пак се е случило вътре.

Полицай Девлин и Кейтен влязоха, а ние ги последвахме.

Залата на ресторанта се оказа много уютна — дървени стени, спретнати кръгли маси и удобни тапицирани столове, светещи с мека светлина магически сфери. Шумът и миризмата на улицата останаха навън, спрени с очевидно скъпи заклинания, а вътре се лееше нежна музика и се усещаше мирис на екзотични плодове. Хм, може пък наистина да е най-добрия местен ресторант. В столицата, разбира се, такава под път и над път, но тук, в Пограничните райони… не очаквах да видя такъв комфорт.

— О, господин офицер! — чу се силен глас някъде зад бара. — Тук се случи… такова… и най-важното, какво петно върху репутацията на моето заведение, и каква загуба!

— Хайде, Гръм, твоето заведение ще си остане най-доброто, дори да убият тук и самия император — твърде ласкателно отговори Девлин и приближи до бара. — Излизай, къде си?

Толкова ли е малък, че да не се вижда иззад бара или какво?

Някъде под бара се чу стон, а скоро се появи една ръка… не, това не беше ръка, а ръчище! Такава ръка съм виждал само при едно същество…

След ръката се появи и останалото триметрово туловище.

— Трол — ахна Алиса.

— Всъщност, името ми е Гръм — не се смути здравенякът. — И не съм трол. Аз не те наричам вампир. Нима ти си вампир? Иначе, защо би си крила лицето под качулка?

Алиса мълчеше, гледайки с широко отворени очи огромния човек. Същото правехме и ние с Чез.

С ръст почти три метра, мъжът наистина много приличаше на каменен трол и в първия момент аз, както и Алиса, обърках собственика на ресторанта с него. Все пак си беше човек. Носеше забележително чист кафяв костюм, с панталон, скрит от леко измачкана престилка. На главата си носеше странна шапка, наподобяваща по форма обърнат кораб.

— Извинете моите приятели — тихо каза Кейтен, възстановявайки се по-бързо от нас. — Много детски приказки четат. Позволете ми да се представя, аз съм Майстор Кейтен, а това са моите приятели — ученици от Академията, с които ще работим във вашия град по програма Патрул. Ще помагаме на стражите да опазват реда в града.

Собственикът на ресторанта бутна шапката си настрани и се почеса по темето. Раздаде се силно скърцане.

— Значи всички сте Майстори? И можете да помогнете на офицер Девлин да разкрие убийството? Уау! Ако му помогнете, ще ви бъда много благодарен.

Виж ти, познават нашия полицай лично по име. Изглежда, офицер Девлин е голяма клечка в града…

— Ще направим всичко по силите си — скромно обеща Кейтен.

— Е, добре, къде е твоят труп? — попита офицер Девлин.

Гръм се намръщи.

— О, не се шегувай така. Моят труп, ако всичко върви добре, няма да видиш скоро. А трупът на бедния човечец е ей там зад завесата.