Алекс Кош - Огненият патрул

— Това е смешно — каза Кейтен. — А как се хранят с кръв?

— Тези момчета се хранят с кръв от кланицата, макар че понякога има маниаци, които непременно искат да опитат човешка кръв. Но те не са много и обикновено другите ги издават — защото вампирите, живеещи в града, не се нуждаят от допълнителни проблеми. Нисшите живеят като едно семейство, може дори да се каже клан, подражавайки на потомствените вампири. Докато не пият човешка кръв и не създават големи проблеми — градът ще ги търпи, но ако някой от тях сериозно се провини…

Алиса изсумтя презрително изпод качулката.

— А потомствените? Как се отнасяте към истинските вампири? — попита Чез.

— О, тях ги преследват и убиват. По-скоро се опитват да ги проследят и убият. Тези гадове периодично се появяват в нашия град да се нахранят. Просто се хранят. Понякога убиват хора, понякога само пият по малко кръв и ги пускат, превръщайки ги в нисши вампири. За потомствените вампири нашия град е като своеобразна трапезария, винаги под ръка — гневно каза офицер Девлин. — И когато хората видят вампир с червени очи, те викат приятели и роднини, всеки взема предварително подготвено оръжие, направено от трепетлика, и отиват на го убият.

— Ама че убийци — не се сдържах. — Какво може да направи целия ви град срещу един истински вампир?

— Не много — съгласи се офицер Девлин — но не може просто да стоим и да гледаме…

— Убиха го!!!

— Стража!!!

— Ъ-ъ… Девлин — Чез притеснено погледна към тичащите към нас хора. — Мисля, че теб викат…

Към нас дотичаха няколко души в мръсни дрехи и започнаха бързо и напълно неразбираемо да обясняват нещо. Като за капак на всичко говореха едновременно и постоянно се прекъсваха един друг, спирайки да поплачат от време на време. Да отделим поне малко полезна информация от целия излял се върху нас поток от думи беше практически невъзможно.

— Офицер, там… там…

— Там!

— Това е…

— На него…

— Съвсем… синичък…

— Успокойте се, приятели, не бързайте. Давайте поред — с мек и много уверен баритон каза офицер Девлин.

Уау, веднага се виждаше, че работи професионалист. Страхувам се, че ние нямаше да можем така…

— Но как да… не бързаме! Там е това…

— Именно, там е това — съгласи се Девлин. — Така че отделете време, вече няма къде да бързаме.

— Логика — многозначително коментира Чез и тихо каза в ухото ми: — Сега е ясно защо половината от убийствата на стражи стоварват на нисшите вампири.

— Стига — изсъсках в отговор. — Той е професионалист, знае по-добре.

— Виждали сме такива професионалисти — включи се в нашия разговор Алиса. — Мисля, че съвестно работещ страж просто не може да има толкова сияйна усмивка.

— Може би целия му род са стоматолози… — предположих аз.

Полицай Девлин междувременно научи от пъстрата тълпа каквото му трябваше и търпеливо зачака да се наговорим.

— Предлагам ви да дойдете с мен и да видим какво се е случило — най-накрая каза той. — Мисля, че ще бъде полезно за вас, убийството е извършено в най-добрия ресторант в града, там и ще закусим.

Аха. Поглеждаме трупа и веднага закусваме. Разбира се, можех да предположа, че полицаят вече толкова е свикнал с трупове, че да си хапва без проблем до тях, но ние…

— Хайде, да отидем да видим — съгласи да Кейтен.

— Сякаш не сме виждали трупове — промърмори Чез.

— Виждал ли си? — бях изненадан.

— Не — малко объркан ми отговори моя приятел. — Но нямам и желание, честно казано.

— О-хо, какво е това? — реших да го подразня. — Страх ни е от мъртви хора?

— Не, просто предпочитам да общувам с живите — много сериозно каза Чез. — Но пък щом трябва, трябва.

Полицай Девлин вече се движеше в посока на местопрестъплението, разсичайки с лекота събралата се тълпа. Ние с нежелание го последвахме, като се врязвахме във всеки, който не успяваше да отскочи от нашия път. Защо да отскочи? Защото ливреята на Майстор (всъщност, ученическа ливрея, но тези хора не бяха в състояние да разберат разликата) по някаква причина караше жителите на Крайдол тръпки да ги побиват… И може би тези тръпки бяха неприятни, защото хората толкова бързо изчезваха от погледа ни, че нямахме време да разберем степента им на развълнуваност (разбирай ужасеност).

— Знаеш ли — се обърна към мен Чез. — Май трябваше първо да попитаме какво е тука отношението към Майсторите. Нещо не ми харесва такава бурна реакция…

— Щом не ни е казал нищо, значи няма да се втурнат към нас с вили…