Алекс Кош - Огненият патрул

Успокои ни, както се казва. И защо цялото това нововъведение точно на нашия випуск трябваше да изпробват? Ама че справедливост.

— Вземете си книгите. Ясно ви е, че ако ги загубите, ще изгорят те, а не вие. Но всеки случай на загуба на учебника ще се разглежда индивидуално — каза с усмивка Шинс.

Аха, ще изгори все пак учебника, а не ученика. Това беше успокоително.

— Честно казано, не разбрах много какво има в тази книга — каза Алиса тихо.

„Не разбрах много…“ — подмазвачка. Че те и дума не са ни казали за това!

— В тази книга са събрани прости заклинания, които могат да ви послужат — повтори вече многократно казаните думи Шинс.

— Но това са някакви странни заклинания — отбеляза Невил, прелиствайки своя наръчник, и дори Кейтен с интерес погледна през рамо.

Ние всички като по команда отворихме книгите си, които бяха в елегантна кожена корица със символа на Академията на занаятите — извит във формата на буквата „З“ Златен Дракон.

Точно така. Нещо с тези заклинания не беше наред, не можех да разбера принципите на техните действия. Тоест на теория можех да създам такъв модел на енергия… след малко тренировки, но как ще действа всичко това ми беше съвсем непонятно.

— Шинесимус, това не е елементарна магия! — изненадано каза Кейтен. — Това се учи от четвърти курс. Те нищо няма да разберат!

— Че няма да разберат, няма — сви рамене Шинс — но при желание биха могли да я възпроизведат. Това са най-простите заклинания, не забравяй.

— Е, вие ги давате — шокирано прошепна Кейтен. — А ме лишихте от званието Майстор заради нарушаване каноните на Майсторите?

— Времената се променят — въздъхна Шинс. — Нали ти върнаха званието?

Кейтен премълча. Съдейки по изражението на лицето му, повече нямаше желание да говори с Шинс.

Шинс усети това и се обърна към нас:

— Така, вие ще заминете в Крайдол, всъщност това си го знаете. Официално с тази част на града, в която ще трябва да работите, ще ви запознае офицер от местната стража, а неофициално — вашите приятели Невил и Наив Викерс.

Братята бързо закимаха и се ухилиха до уши.

Разбира се. Щастливи са, защото се прибират вкъщи. Аз, разбира се, се радвам за тях, но защо ние с Чез трябва да отиваме? За Алиса да не говорим, страх ме е да си представя как ще реагират на нея жителите на града. Съдейки по разказите на Невил, вампирите там не ги обичат, меко казано…

— Желая ви късмет — изпроводи ни Шинс. — И не забравяй, Зак, веднага след практиката при мен.

След тези му думи влетях първи в телепорта.

Мигане.

Тъмнина.

Странно, никой не ми каза, че телепортацията на дълги разстояния продължава много по-дълго от обичайното.

Светлина.

— А ето ви и вас, най-после — чу се зад гърба ми.

Слязох от платформата и се обърнах към гласа.

Точно така си представях офицер от стражата. Русокос, с бели зъби, широкоплещест и синеок. Заедно с полираната до огледален блясък лека броня той светеше в буквален и преносен смисъл. Интересно какви ли излъскани като огледало тенджери и тигани правят по границата?

— Добро утро — неутрално поздравих аз, още не знаейки как да се държа с този непознат човек.

Ако трябва да съм честен, започнах леко да се дразня от този прекален блясък…

— Уау, какви подземия — извести за появата си Чез.

Да, наистина, ние се бяхме появили в много малка стаичка, явно под нивото на земята, защото единственият прозорец, едва осветяващ стаята, беше точно под тавана. Но, както ми се струваше, услугите на прозореца не бяха нужни, тъй като доблестният офицер можеше да осветява цялата стая и без негова помощ.

— Каква е тази светлина? — изненада се моят приятел при вида на стража.

— Офицер Девлин на вашите услуги — представи се „слънцето“ и изведнъж така се ухили, че почти ни ослепи с Чез. — И на услугите на една красива дама…

Аха, от телепорта се е появила Алиса.

Тя бавно се обърна към офицера и го погледна презрително с червените си очи.

Стаята стана доста по-тъмна — просто усмивката на стражника изчезна.

— Едва ли ще имам нужда от вашите услуги — каза Алиса и демонстративно му обърна гръб.

Скоро се появиха и всички останали.

— Е, млади хора — с тон, видимо имитиращ Шинс, започна Кейтен, — преди всичко, ние трябва да видим новия си дом. И ако по пътя минем през някое ресторантче, ще бъде просто чудесно. А след закуска и след като разгледаме жилището, с удоволствие ще разгледаме и града.

Закуска! Ами да, ние забравихме да закусим! Странно, че не обърнах внимание на това… макар че преди за всяко хранене ми напомняше Наив, и то през няколко часа. А тук той нещо притихна, сигурно от носталгия за родния край дори и апетита му изчезна… временно, разбира се.