Алекс Кош - Огненият патрул

— Разбира се. Вземай цялото това нещо, а аз ще се подпиша в дневника. Библиотекарят печата цяла нощ и предполагам, че сега спи, но процедурата трябва да се спазва. Всяка книга е под отчет, и една да изчезне, ще отговарям аз и този, в чийто ръце е поверена. Мен просто ще ме смъмрят, но вие ще бъдете подведени под най-строга отговорност, включително и изключване от Академията.

Аз почти изпуснах книгите на пода.

Кейтен се подписа в дневника и бодро изкомандва:

— А сега бегом на първия етаж. След петнадесет минути трябва да сме в Пограничните райони.

Бързичко.

Като по чудо успях да занеса двете купчини книги без да ги разпилея по земята. Но предполагам, че понякога ми помагаше магията на Кейтен. Във всеки случай, на първия етаж отидохме преди всички други. Надзорникът ме заведе в една малка стая с три телепорта, близо до които, седейки на стол, спокойно си дремеше момиче в синя ливрея на отличничка. Между другото, тя не беше нищо особено, милата, но пък от известно време блондинките изобщо не ми бяха по вкуса…

— О, чудесно, още никой не е дошъл — зарадва се Кейтен, а след това очите му попаднаха на спящото момиче. На лицето му се появи познатата усмивка и той неочаквано силно викна: — Аха! Спим на пост!

Бедното момиче скочи като опарена, събаряйки стола. Очите й бяха ужасени, а когато осъзна, че пред нея стои Майстор, от страх едва не падна на пода след стола.

Да, трябва много да ги юркат тези ученици. Младежът при Ромиус хвърчеше като луд, а това момиче гледаше Кейтен с такава преданост и молба в погледа, че чак беше отвратително.

— Хайде, слагай книгите на масата — каза ми Кейтен и заплаши момичето с пръст. — А ти повече не заспивай на работното място.

Осъзнавайки, че Кейтен очевидно няма да я накаже, тя бързо вдигна падналия стол, седна на него и се ококори към телепортите. Очевидно основната й работа беше да ги наблюдава…

— Слушай сега — обърна се към мен Кейтен — скоро през тази врата ще дойде целият първи курс на Огнения факултет. Ще влизат по един, ти ще следиш за това, и ще ги изпращаме през телепорта по петорки. Във вратата има специално заклинание, което определя дали едно лице има нещо, което не трябва да се изнася от Академията. По-специално, това се отнася до учебниците.

— Аха.

Престорих се, че всичко разбирам.

— Ако вратата не пуска някой да премине, то нека той да извади всичко от чантата и джобовете си. Ако и това не помогне, то той или тя ще трябва… — Кейтен изведнъж се засмя, — да се съблече.

— Хей — попитах аз, — а възможно ли е да се контролира това нещо по някакъв начин?

Момичето ми хвърли пълен с презрение поглед, но аз се престорих, че не го разбирам.

— Зак — заплашително ми размаха пръст Кейтен, — погледни ме. Знам, че си любител на експериментите…

Да продължим интересния разговор не ни позволи появилият се на прага Шинесимус.

— Така, доведох дребната риба — съобщи той. — Ах, ето къде си, Закари, а ние те търсим. Трябваше да ни предупредиш, че ще помагаш на Майстор Кейтен.

— Не успях.

Честността е най-добрата политика. Основното нещо сега беше да не припомням на Шинс за изгубената битка. Въпреки че е много малко вероятно дори за миг да забрави за този злощастен факт…

— Между другото, Закари, бих искал да поговоря с теб за последната битка. Не, не сега, разбира се, но възможно най-скоро…

Надявам се, че такава възможност скоро няма да се появи. Ако не се лъжа, той искаше от нас да спечелим… Страхувам се, че след разговора с него ще трябва известно време да се възстановявам при друидите.

— И така, дами и господа…

Първо дребни риби, а сега пък нарича учениците господа? Забавно чувство за хумор има нашия декан.

— … влизайте по един през тази врата и помнете, че да се изнасят от Академията книги и предмети, с изключение на ливреите и нещата, с които дойдохте тук, е забранено.

Първи, разбира се, мина Чез.

— О, Зак, ето те къде си — зарадва се той и спокойно влезе в стаята.

Я виж, моят неуморен приятел не носи нищо незаконно. Странно.

— Видя ли какво се случва в твоята…

— Видях — изсъсках аз. — Тихо!

— И… Ами, добре — Чез се плесна по челото. — Грешката е моя.

— Не трябваше да минаваш първи — усмихнах се на приятеля си. — Заминаването е по петорки, така че ще трябва да изчакаш докато свърша.

— Може да отида да поспя още малко — дрезгаво промърмори Чез. — Добре, ще ида да потърся Наив. Може да реши да открадне няколко книги, знаеш колко обича да чете.