Алекс Кош - Огненият патрул

— Ние сме на главната улица на града — Пазарна. Тя минава през целия град и го разделя на две половини — „златна“ и „сребърна“.

О, боже, къде видяха те това злато или сребро? Може би тези шегаджии наричат домовете си диамантени дворци?

— В „златната“ половина живеят търговците и заможните семейства, а в „сребърната“ — обикновените работници. Между другото, всички постове на стражата се разполагат на улица Пазарна, като се набляга на равенството на всички хора пред закона.

Или просто защото търговците на пазара плащат повече за защита, а „златната“ част на града със сигурност си има своите момчета с мечове. За защитни заклинания върху къщите на богатите въобще да не споменавам. Срещу скромна такса господа Майсторите ще снабдят дома ви с такива заклинания, че от нещастния крадец, който реши да влезе в къщата ви, и мокро петно няма да остане. Макар че силно се съмнявам тук да има много хора, който да могат да си позволят услугите на Майсторите.

— Вашата къща също се намира на Пазарна, така че всичко ще ви бъде под ръка.

— По-точно под прозореца — каза Чез. — И е малко вероятно заради нас търговците да се държат по-тихо.

Тук беше прав. Всеки ден да слушаш под прозорците си какафонията от звуци, крясъци, викове, разговори — просто ужас! Единствената ни надежда беше сградата, в която бяхме настанени, да е снабдена с всички необходими заклинания.

— Между другото, ако решите да купите нещо, непременно кажете, че работите в стражата. Тогава няма да ви измамят, като правят с повечето гости на града.

— Кой ще ме измами? — обиди се Чез. — Аз самият ще измамя когото кажеш!

— Разбира се, разбира се — бързо се съгласи офицер Девлин, но в погледа му, хвърлен към червенокосия ми приятел, улових явна насмешка. — Но по-добре е да не рискувате.

През целия път Алиса не каза нито дума, само качулката й предпазливо се обръщаше в различни посоки.

Доста често улавях подозрителни погледи, явно предназначени за вампирката. Точно както предполагах. Качулката едва ли можеше да спаси Алиса от излишно внимание, по-скоро обратното.

— Слушай, Девлин — казах на полицая. — Ти, като местен жител, можеш ли да кажеш дали нашето момиче привлича прекалено много внимание с тази качулка? Или е по-добре да я махне?

— А тя може ли да я махне? — ужаси се офицер Девлин. — Но аз мислех, че тя…

— Вампир съм — каза Алиса раздразнено. — И какво от това?

— Но вампирите не…

— Вампирите не — съгласи се Чез — но нашата вампирка може и слънчеви бани да прави. Просто така.

— Това не може да се случи — уверено заяви офицер Девлин.

— Да бе, не може — обиди се Алиса и с бързо движение свали качулката си.

Бедният полицай бързо примижа, очевидно очаквайки вампирката да изгори на място. Но не стана. Нашите вампири някакво си слънце не може да изплаши!

— Жива си — отбеляза офицер Девлин. — Странно. Но все пак по-добре е с качулка. Това поне е ясно на всички. Ако вампир се разхожда посред бял ден без качулка… Страхувам се, че може да изплаши целия град.

— А ако Алиса се усмихва по-малко и погледа й е кривоглед? — попита Чез с интерес и сам си отговори на глупавия въпрос. — Не, няма да помогне. Тези червени очи няма как да се скрият. Алиса, слагай пак качулката, иначе съвсем ще изплашиш нашия Девлин и той завинаги ще спре да се усмихва. А светът без прекрасната му усмивка ще е просто ужасен…

Алиса презрително наметна качулката си и аз отново се замислих как тя ще работи с хората, ако те се плашат от нея?

— Слушай, Девлин — продължих с въпросите. — Какво по принцип е отношението в града към вампирите?

Офицер Девлин се замисли за известно време.

— Трудно е да се обясни просто така. На първо място, трябва веднага да разделим вампирите на нисши и потомствени. Нисшите — това са обикновени жители на града, които по някаква причина са станали вампири. Както вероятно знаете, като станат вампири, хората освобождават всички свои най-тъмни душевни качества и стават просто непоносими, така че за нас най-големия проблем са те. Нисшите се държат просто ужасно, организират боеве, половината от кражбите в града са тяхно дело, и така нататък. Въпреки това, те са си „наши“, ако разбирате какво имам предвид. И хората се отнасят към тях като… към свои, без значение какво правят.

Доколкото си спомням, само потомствените вампири предпочитат да наричат себе си истински. Те са лесно разпознаваеми по кърваво-червените очи, като нашата Алиса. Що се отнася до нисшите, цветът на очите им се запазва, след като се превърнат във вампири.