Лоръл Хамилтън - Кървави кости

Не беше моя идея да се срещам с Господаря на града. Жан-Клод ми беше дал две възможности за избор: да убие Ричард или да се срещам и с двамата. По онова време ми изглеждаше добра идея. Пет седмици по-късно вече не бях толкова сигурна.

Моята нравственост беше това, което бе удържало двама ни с Ричард да консумираме връзката си. Консумиране, хубав евфемизъм. Но Жан-Клод беше дал ясно да се разбере, че ако направя нещо с Ричард, трябва да го направя и с него. Жан-Клод се опитваше да ме ухажва. Значи ако Ричард можеше да ме докосва, а той — не, не беше честно. Предполагам, че имаше право. Но беше много по-вероятно мисълта за секс с вампир да ме държи непорочна повече от каквито и да било високи идеали.

Не можех да се срещам и с двамата до безкрайност. Само сексуалното напрежение буквално ме убиваше. Можех да продължа нататък. Ричард дори би могъл да ми позволи да го направя. Нямаше да му хареса, но ако исках да се освободя от него, щеше да ме пусне. Жан-Клод от друга страна… Той никога нямаше да ме пусне. Въпросът беше исках ли да го направи? Отговорът: да, по дяволите. Основният проблем беше как да се освободя, без никой да загине.

Да, това беше въпросът за джакпота от 64 000 долара. Проблемът бе, че нямах отговор. Рано или късно щеше да ни е нужен някакъв. И късното се приближаваше все повече и повече.

Свих се до стената на хеликоптера, стиснала ремъка, закрепен за стената, в мъртва хватка с една ръка. Исках да използвам и двете си ръце, за да се хвана, сякаш ако се държах много здраво за глупавия ремък, това щеше да ме спаси, когато хеликоптерът се врежеше в земята. Използвах една ръка, защото две биха изглеждали проява на страхливост. Носех слушалки, подобни на онези, използвани за звукоизолация в стрелбищата, само че с микрофон, за да може да се говори над разтърсващия зъбите шум. Не бях осъзнала, че по-голямата част от хеликоптера представляваше вибриращ балон, сякаш уловен в едно страховито бръмчене. Държах очите си затворени толкова дълго, колкото беше възможно.

— Добре ли сте, госпожице Блейк? — попита Лайънъл Баярд.

Гласът ме стресна.

— Да, добре съм.

— Не изглеждате добре.

— Не обичам да летя — отвърнах аз.

Той ми отправи неуверена усмивка. Не мисля, че вдъхвах доверие у Лайънъл Баярд, адвокат и лакей на „Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн“. Лайънъл Баярд беше дребен, елегантен мъж с тънък рус мустак, който изглежда беше цялото лицево окосмяване, което някога щеше да има. Триъгълната му брадичка беше гладка като моята. Може би мустакът беше залепен. Кафявият му костюм с тънки жълти ивици прилепваше към тялото му като добре ушита ръкавица. Тънката му вратовръзка беше на кафяви и жълти райета и имаше златна игла. Иглата беше гравирана с монограм. Тънкият му кожен куфар също имаше монограм. Всичко си пасваше идеално чак до украсените му със златни пискюли мокасини. Лари се завъртя на мястото си. Стоеше до пилота.

— Наистина ли те е страх да летиш?

Можех да видя как устните му се движат, но звукът дойде от слушалките. Без тях никога нямаше да може да говори насред целия шум. Звучеше изненадан.

— Да, Лари, наистина се страхувам да летя — надявах се, че сарказмът се предава през слушалките толкова ясно, колкото и учудването.

Лари се разсмя. Очевидно и сарказмът се предаваше. Той изглеждаше изтупан. Беше облечен в другия си син костюм, носеше бяла риза — една от трите, които притежаваше — и втората си по качество вратовръзка. Най-добрата му вратовръзка беше изцапана с кръв. Все още посещаваше колеж и работеше за нас през уикендите, докато завърши. Късата му коса беше с цвят на изненадан морков. Беше луничав, висок горе-долу колкото мен, с бледосини очи. Приличаше на пораснала версия на Опи 2 2 Става дума за Опи Тайлър, герой от популярния през 60-те ситком „Шоуто на Анди Грифит“. Ролята се изпълнява от малкия Рон Хауърд. — Б.пр. .

Баярд всячески се мъчеше да не се мръщи към мен. Усилието си личеше достатъчно, че да обезсмисли цялата задачка.

— Сигурна ли сте, че може да се справите със задачата?

Срещнах кафявите му очи.

— Най-добре се надявайте да мога, г-н Баярд, защото съм всичко, с което разполагате.

— Запознат съм със специалните ви умения, госпожице Блейк. Прекарах последните дванадесет часа в разговори с всяка съживителска фирма в САЩ. Филипа Фрийстоун от компанията „Възкресение“ ми каза, че не може да направи това, което искаме и че единствената, която би могла е Анита Блейк. „Elan Vital“ от Ню Орлиънс ни казаха същото. Те споменаха и Джон Бърк, но не бяха убедени, че той може да свърши всичко, което искаме. Трябва да се вдигнат всички мъртъвци или за нас е безсмислено.