Лоръл Хамилтън - Кървави кости

Когато витлата спряха да се въртят, Баярд разкопча предпазния си колан. Аз направих същото. Свалихме слушалките и Баярд отвори вратата си. Аз отворих моята и установих, че земята е по-далече, отколкото човек би си помислил. Наложи се да демонстрирам доста голяма част от бедрото си, за да изляза.

Строителните работници оцениха това. Подсвирквания, дюдюкания и едно предложение за надникване под полата ми. Не, не използваха тези думи.

Висок мъж с бяла каска се приближаваше към нас. Носеше кафеникав работен комбинезон, но покритите му с прах обувки бяха „Гучи“, а перфектният му тен беше от типа, който се придобиваше в скъп клуб. По петите го следваха мъж и жена.

Мъжът приличаше на истинския бригадир. Беше облечен в дънки и работна риза с ръкави, навити около мускулестите му ръце. Мускули, придобити не от тенис или друга подобна игра, а в резултат на тежък физически труд.

Жената носеше традиционен костюм с пола, с малка якичка тип вратовръзка. Беше скъп, но за съжаление в особено неподходящ оттенък на червеникавокафявото, който по никакъв начин не подчертаваше кестенявата й коса, но за сметка на това пасваше на ружа, който бе сложила по бузите си. Хвърлих поглед на врата й и наистина имаше светла линия точно над яката, където основата не се преливаше. Изглеждаше, сякаш е била гримирана в училище за клоуни.

Не беше чак толкова млада. Човек би си помислил, че някой ще й намекне колко лош е външният й вид. Естествено, аз също нямаше да го направя. Коя бях, че да критикувам?

Стърлинг имаше най-светлосивите очи, които някога съм виждала. Ирисите бяха само няколко идеи по-тъмни от бялото. Стоеше на място с антуража си. Изгледа ме от главата до петите. Изглежда това, което видя, не му допадаше. Странните му очи примигнаха по посока на Лари и евтиния му, намачкан костюм. Г-н Стърлинг се намръщи.

Баярд пристъпи напред, приглаждайки сакото си.

— Г-н Стърлинг, това е Анита Блейк. Госпожице Блейк, това е Реймънд Стърлинг.

Той продължаваше да стои и да ме гледа сякаш разочарован. Жената държеше в ръка папка-бележник и приготвен химикал. Вероятно беше секретарката му. Изглеждаше притеснена, сякаш бе много важно г-н Реймънд Стърлинг да ни хареса.

Започваше да не ми пука дали ни харесва, или не. Искаше ми се да му кажа: „Проблем ли имаш?“. Вместо това попитах:

— Някакъв проблем ли има, г-н Стърлинг? — Бърт би останал доволен.

— Не сте това, което очаквах, госпожице Блейк.

— В какъв смисъл?

— Например, хубава сте — не беше казано като комплимент.

— И?

Посочи към дрехите ми.

— Не сте облечена подходящо за работата.

— Секретарката ви също е на високи токчета.

— Дрехите на госпожа Харисън не са ваш проблем.

— А моите не са ваш.

— Така е, но ще имате сериозен проблем да се изкачите по планината с тези обувки.

— Нося си комбинезон и найкове в куфара.

— Не мисля, че поведението ви ми допада, госпожице Блейк.

— Аз със сигурност не харесвам вашето — отвърнах му.

Бригадирът зад него едва сдържаше усмивката си. Очите му блестяха от усилието. Госпожа Харисън изглеждаше малко уплашена. Баярд се беше преместил настрани, по-близо до Стърлинг. Ясно заявяваше на чия страна е. Страхливец. Лари се приближи до мен.

— Искате ли тази работа, госпожице Блейк?

— Не достатъчно, че да ми е мъчно за нея.

Госпожа Харисън изглеждаше сякаш е погълнала буболечка. Огромна, гадна, извиваща се буболечка. Мисля, че пропуснах момента да падна в краката на шефа й и да започна да го боготворя.

Бригадирът се изкашля в шепата си. Стърлинг му хвърли един поглед, после отново се обърна към мен.

— Винаги ли сте толкова арогантна?

Въздъхнах.

— Предпочитам думата „уверена“ вместо „арогантна“, но ето какво ще ви кажа — ще смекча тона, ако и вие направите същото.

— Много съжалявам, г-н Стърлинг — обади се Баярд. — Извинявам се. Нямах представа, че…

— Млъкни, Лайънъл — каза Стърлинг.

Лайънъл млъкна.

Стърлинг ме изгледа със странните си бледи очи. Кимна ми.

— Съгласен съм, госпожице Блейк — каза и се усмихна. — Ще смекча тона.

— Чудесно — отвърнах му.

— Добре, госпожице Блейк, нека се качим горе и да видим дали наистина сте толкова добра, колкото си мислите, че сте.

— Мога да погледна гробището, но докато не се стъмни напълно, не мога да направя нищо друго.

Той се намръщи и погледна към Баярд.

— Лайънъл.

В тази единствена дума се съдържаше доста напрежение. Гняв, търсещ отдушник. Бе спрял да се заяжда с мен, но Лайънъл беше лесна плячка.