Лоръл Хамилтън: Кървави кости

— Позволено ли ми е да те целуна, или ще скандализирам хлапетата?

Не погледнах към него, докато задавах въпроса. Не исках да види откровената нужда в очите ми. Беше достатъчно срамно да знам, че я чувства. Не можеш да прикриеш похотта от върколак. Могат да я помиришат.

— Ще поема този риск — гласът му беше мек, тих, с топла нотка, която накара стомаха ми да се свие.

Почувствах как се навежда над мен. Вдигнах лице към неговото. Устните му бяха толкова меки. Отпуснах се към неговото тяло с длани, подпрени на гърдите му. Можех да почувствам как зърната му се втвърдяват под тях. Ръцете ми се плъзнаха към кръста му, приглаждайки по пътя си тъканта на ризата. Искаше ми се да я измъкна от панталоните и да прокарам длани по голата му кожа. Отстъпих назад, чувствайки се леко останала без дъх.

Идеята да не правим секс преди сватбата беше моя. Моя. Но проклятие, беше толкова трудно. Колкото повече се срещахме, толкова по-трудно ставаше.

— Исусе, Ричард — поклатих глава. — Работата става все по-корава, нали?

Усмивката на Ричард въобще не изглеждаше невинна или бойскаутска.

— Да, става.

Почувствах как се изчервявам.

— Нямах това предвид.

— Знам какво искаше да кажеш — гласът му беше нежен, без следа от закачка.

Лицето ми все още бе изчервено от смущение, но гласът ми беше спокоен. Точка в моя полза.

— Налага се да изляза извън града по работа.

— Зомбита, вампири или полицейска работа?

— Зомбита.

— Добре.

Погледнах го.

— Защо добре?

— Притеснявам се повече, когато се занимаваш с полицейски дела или с екзекуции на вампири. Знаеш го.

Кимнах.

— Да, знам.

Стояхме в коридора и се взирахме един в друг. Ако нещата бяха по-различни, щяхме да сме сгодени и може би да планираме сватба. Цялото това сексуално напрежение щеше да приближава до някакъв завършек. Докато в момента…

— Както изглежда ще закъснея. Трябва да тръгвам.

— Ще се сбогуваш ли лично с Жан-Клод? — докато задаваше въпроса лицето му бе неразгадаемо, но очите не бяха.

— В момента е ден. Той е в ковчега си.

— Ах — отбеляза Ричард.

— Този уикенд не бях планирала среща с него, така че не му дължа обяснение. Това ли искаше да чуеш?

— И това става — отвърна той.

Отстъпи на крачка от шкафчетата и по този начин телата ни се озоваха много близо едно до друго. Наведе се, за да ме целуне за довиждане. По коридора се разнесе хихикане.

Обърнахме се и видяхме по-голямата част от учениците му, скупчени на вратата, да гледат към нас. Страхотно.

Ричард се усмихна. Повиши глас достатъчно, че да го чуят.

— Влизайте обратно, чудовища такива.

Разнесоха се подсвирквания, а една дребничка брюнетка ми хвърли много мръсен поглед. Мисля, че доста момиченца си падаха по г-н Зееман.

— Местните са неспокойни. Трябва да се връщам вътре. Кимнах в знак на съгласие.

— Надявам се да се върна до понеделник.

— В такъв случай следващия уикенд ще излезем на излет.

— Този уикенд отказах на Жан-Клод. Не мога да не го виждам две поредни седмици.

Лицето на Ричард се смръщи от разпалващия се гняв.

— Излет през деня, среща с вампира вечерта. Звучи честно.

— Цялата ситуация ми харесва, колкото и на теб — отвърнах.

— Ще ми се да го вярвах.

— Ричард…

Той въздъхна дълбоко. Гневът сякаш се оттече от него. Така и не разбрах как го прави. Можеше да е разярен в един момент и спокоен в следващия. И двете емоции изглеждаха неподправени. Веднъж щом се ядосах, бях ядосана. Може би беше недостатък на характера ми?

— Съжалявам, Анита. Не е като да се срещаш с него зад гърба ми.

— Никога не бих правила нещо зад гърба ти, знаеш го.

Той кимна.

— Знам — погледна обратно към класната си стая. — Трябва да се връщам, преди да запалят стаята.

Тръгна надолу по коридора, без да поглежда назад.

За малко да извикам след него, но го оставих да продължи. Настроението беше изчезнало. Нищо не сдухва така, както осъзнаването, че гаджето ти се среща с някой друг. Аз нямаше да мога да търпя, ако ситуацията беше обратната. Беше двоен стандарт, но такъв, с който и тримата можехме да живеем. Ако живеене беше термин, който се отнася за Жан-Клод.

О, по дяволите, личният ми живот беше твърде объркан, че да се опише с думи. Тръгнах надолу по коридора, като се наложи да мина покрай отворената врата на класната му стая. Обувките ми на високи токчета издаваха силни, тракащи звуци. Не се опитах да му хвърля последен поглед. Щеше да ме накара да се чувствам още по-зле, задето си тръгвам.