Лоръл Хамилтън: Кървави кости

Сложих си толкова грим, колкото червеното да не ме обезличава. Освен това щях да кажа довиждане на Ричард за няколко дни. Малко грим нямаше да навреди. Като казвам грим, имам предвид сенки, руж, червило и това е. С изключение на едно телевизионно интервю, за което Бърт ме убеди, никога не слагам основа.

Освен чорапогащника и черните обувки на високи токове, които щеше да се наложи да нося, независимо с коя пола съм, облеклото беше удобно. Докато не забравях да не се навеждам, без да клякам, бях в безопасност.

Единствените бижута, които носех, бяха сребърният кръст, прибран под блузата и часовникът на ръката ми. Официалният ми часовник се беше счупил и така и не бях намерила време да го поправя. Настоящият беше черен мъжки часовник за гмуркане, който изглеждаше не на място на тънката ми китка. Но пък хей, светеше в тъмното, ако натиснех един бутон. Показваше ми датата, кой ден от седмицата е и можеше да засича времето за бягане. Не бях открила дамски часовник, който да може да прави всички тези неща.

Не се налагаше да отменям сутрешното си бягане с Рони, уговорено за следващия ден. Тя беше извън града заради някакъв случай. Работата на частния детектив никога не свършва.

Натоварих куфара в джипа и потеглих към училището на Ричард към един часа. Щях да закъснея за срещата в офиса. Е, какво да се прави. Щяха да ме изчакат или пък не. Сърцето ми нямаше да е разбито, ако пропуснех полета с хеликоптера. Мразех самолети, но хеликоптер… Ужасяваше ме до мозъка на костите.

Не изпитвах страх от летене до момента, в който се бях озовала на самолет, който пропадна няколкостотин метра за секунди. Стюардесата се озова залепена за тавана и обляна в кафе. Хората крещяха и се молеха. Възрастната жена до мен започна да рецитира молитва на немски. Беше толкова уплашена, че от очите й се стичаха сълзи. Предложих й ръката си и тя се вкопчи в нея. Знаех, че ще умра и не мога да направя нищо, за да го предотвратя. Но щяхме да умрем, стиснали ръцете на други хора. Да умрем, покрити с човешки сълзи и молитви. Тогава самолетът се стабилизира и внезапно отново бяхме в безопасност. От този момент нататък не вярвах на въздушния транспорт.

Обикновено в Сейнт Луис няма истинска пролет. Имаме зима, два дни меко време и летни жеги. Тази година пролетта бе дошла рано и се бе задържала. Въздухът галеше кожата нежно. Вятърът ухаеше на зеленина, а зимата сякаш бе само лош спомен. Дърветата от двете страни на пътя бяха започнали да се разпъпват. Малки лилави цветчета разцъфваха, подобно на нежна лавандулова мъгла тук и там сред голите клони. Все още нямаше листа, но се появяваха пъпки. Сякаш някой бе взел огромна четка за рисуване и бе обагрил всичко. Ако човек погледнеше право към тях, дърветата изглеждаха голи и черни, но ако погледнеше настрани, не към конкретно дърво, а към всички, се виждаха отсенки на зеленото.

Магистрала 270 Юг е толкова приятна, колкото е възможно за една магистрала — закарва ви до мястото, за което сте тръгнали, сравнително бързо и нещата приключват бързо. Отбих от магистралата на Тесън Фири Роуд. Пътят е изпъстрен с гъсто разположени магазини, болница и ресторанти за бързо хранене, а щом ги оставите зад гърба си, пред вас изникват райони с новостроящи се жилища, разположени толкова близо едно до друго, че почти се докосват. Все още има малки горички и открити пространства, но няма да оцелеят дълго.

Отбивката към старото шосе 21 е на билото на един хълм покрай река Мерамек. В района има основно къщи, няколко бензиностанции, сградата на местната водоснабдителна служба и голямо поле за добив на нефт. Оттам насетне се простират хълмовете.

На първия светофар свих наляво покрай малък търговски район. Пътят е тесен и се извива между къщите и горите. В някои от дворовете се мяркаха нарциси. После шосето се спуска към долината и в подножието на един стръмен хълм има знак „Стоп“. Следва бързо изкачване до билото на хълма и едно Т-образно кръстовище, свиване наляво и почти сте стигнали.

Едноетажното училище се намира в средата на обширна, равнинна долина, заобиколена от хълмове. Като човек, отгледан във фермерски регион в Индиана, имаше времена, когато бих ги нарекла планини. Сградата на началното училище е отделна, но е достатъчно близо, че да споделя игралните площадки с прогимназията. Ако, разбира се, в прогимназията правят почивки между занятията. Когато бях твърде малка, за да ходя в прогимназията, изглеждаше, че правят почивки. Когато най-сетне постъпих в нея, вече не правеха. Така е устроен светът.