Лоръл Хамилтън: Кървави кости

— Седни, Анита.

Хвърлих плика на бюрото и седнах.

— Какво си намислил, Бърт?

Усмивката му се разшири. Обикновено не си хабеше усмивката за друг, освен за клиентите. И определено не я хабеше за мен.

— Разгледа ли снимките?

— Да, и какво?

— Можеш ли да ги вдигнеш от мъртвите?

Намръщих му се и отпих от кафето си.

— Колко са стари?

— Не можеш ли да прецениш по снимките?

— На място бих могла да кажа, но не и само по тях. Отговори на въпроса.

— На около двеста години.

Просто го изгледах.

— Повечето съживители не могат да вдигнат толкова старо зомби без човешко жертвоприношение.

— Но ти можеш — отвърна той.

— Аха. На снимките не видях надгробни камъни. Имаме ли някакви имена?

— Защо?

Поклатих глава. Беше шеф от пет години, основал бе компанията само с Мани, и още не знаеше нищичко за вдигането на мъртвите.

— Как е възможно да се мотаеш около групичка съживители на зомбита в продължение на толкова години и да знаеш толкова малко за онова, което правим?

Усмивката се поразвали леко, а блясъкът започна да изчезва от очите му.

— Защо ти трябват имена?

— Използваш имената, за да вдигнеш зомбито от гроба.

— Без име не можеш да ги вдигнеш, така ли?

— На теория, не — отвърнах аз.

— Но ти можеш да го направиш.

Не ми хареса колко сигурен беше.

— Да, мога. Джон вероятно също може.

Той поклати глава.

— Не искат Джон.

Допих кафето си.

— Кои са те?

— „Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн“.

— Юридическа фирма?

Той кимна.

— Стига игрички, Бърт. Просто ми кажи какво, по дяволите, става.

— „Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн“ имат клиенти, които строят много луксозен комплекс в планините близо до Брансън. Изключително луксозен комплекс. Място, където богатите кънтри звезди, които не притежават къща в района, могат да се скрият от тълпите. На карта са заложени милиони долари.

— Какво общо има старото гробище?

— Земята, върху която строят, е предмет на спор между две семейства. Съдът реши, че семейство Кели притежава парцела и на последните бяха платени много пари. Семейство Бувие твърдят, че земята е тяхна и на нея има семейна гробница, която го доказва. Никой не можеше да открие гробището.

Ах.

— Открили са го — отбелязах аз.

— Открили са старо гробище, но не непременно семейната гробница на Бувие.

— Тоест искат да съживя мъртвите и да ги попитам кои са?

— Точно.

Свих рамене.

— Мога да вдигна някои от телата в ковчезите. Да ги попитам как се казват. Какво ще стане, ако фамилията им е Бувие?

— Ще трябва да закупят земята повторно. Смятат, че някои от телата са Бувие. Затова искат всички да бъдат съживени.

Повдигнах вежда.

— Шегуваш се.

Поклати глава, изглеждаше доволен.

— Можеш ли да го направиш?

— Не знам. Дай ми снимките — оставих чашата с кафето на бюрото и отново заразглеждах снимките. — Бърт, напълно са съсипали мястото. Благодарение на булдозерите това се е превърнало в масов гроб. Костите са размесени. Чела съм само за един случай, в който е вдигнато зомби от масов гроб. Но са призовали конкретен човек, разполагали са с име — поклатих глава. — Без име може и да не стане.

— Би ли желала да опиташ?

Разпръснах фотографиите по бюрото и се загледах в тях. Горната половина на един череп се бе преобърнала наопаки и изглеждаше като купа. Два пръста, свързани с нещо сухо и мумифицирано, което вероятно някога е било човешка тъкан, се търкаляха край него. Кости, навсякъде имаше кости, но нямаше име, което да бъде изречено.

Можех ли да се справя? Честно казано, не знаех. Исках ли да се опитам? Да. Исках.

— Бих искала да опитам.

— Чудесно.

— Ако вдигам по няколко всяка вечер ще отнеме седмици, дори и ако мога да се справя. С помощта на Джон ще стане по-бързо.

— Подобно забавяне ще им струва милиони — каза Бърт.

— Няма как да се направи по друг начин.

— Вдигна цялата фамилна гробница на семейство Дейвидсън, включително прадядото. А даже не се предполагаше да го съживяваш. Можеш да вдигаш по повече от един.

Поклатих глава.

— Онова беше инцидент. Бях решила да се изфукам. Искаха да вдигна трима членове на семейството. Смятах, че мога да им спестя пари като го направя наведнъж.

— Вдигна десет членове на семейството, Анита. Те бяха помолили само за трима.

— Е, и?

— Значи ще можеш да вдигнеш цялото гробище за една вечер?

— Ти си луд — отвърнах аз.

— Можеш ли да го направиш?

Отворих уста, за да кажа „не“, и я затворих. Веднъж бях вдигнала цяло гробище. Не всички трупове бяха на два века, но някои бяха по-възрастни, почти тристагодишни. И ги бях вдигнала всичките. Естествено, имах две човешки жертвоприношения, които ми дадоха сила. Дълга история е как се озовах с двама души, умиращи в кръг от сила. Беше самозащита, но на магията не й пукаше. Смъртта си е смърт.