Лоръл Хамилтън: Кървави кости

Паркирах максимално близо до сградата. Това беше второто ми посещение в училището, в което работеше Ричард и първото в истински учебен ден. Веднъж бяхме дошли, за да вземем някакви документи, които беше забравил. Тогава нямаше ученици. Сега влязох през главния вход и се сблъсках с тълпа. Вероятно бях уцелила момента между часовете, в който топлите тела се местеха от една класна стая в друга.

Веднага ми направи впечатление, че бях със същия ръст или по-ниска от всички, които виждах. Имаше нещо клаустрофобично в това да бъдеш блъскана от мъкнеща учебници и раници тълпа. В Ада вероятно има кръг, в който завинаги си на четиринадесет, завинаги в прогимназията. Някой от по-низшите кръгове.

Понесох се заедно с тълпата към стаята на Ричард. Признавам си, че се почувствах добре от факта, че съм по-добре облечена от повечето момичета. Може и да беше жалко, но в прогимназията бях ниска и набита. Няма особена разлика между нисък и набит, и дебел, когато опре до подигравки. Бях израснала бързо и никога повече не бях дебела. Правилно сте разбрали: имаше време, когато бях дори по-дребна. В продължение на много години бях най-нисичкото дете в училище.

Застанах от едната страна на вратата, оставяйки учениците да влизат и излизат. Ричард показваше нещо в учебника на едно младо момиче. Тя беше руса и носеше вълнена риза върху черна рокля поне с три размера по-голяма от нея. Обута бе в нещо, което наподобяваше черни кубинки с дебели бели чорапи, навити върху тях. Облеклото беше много модерно. Изражението й на обожание върху лицето не беше. Цялата сияеше и бе изпълнена с желание само защото г-н Зееман лично й помагаше.

Трябва да призная, че Ричард си струваше обожанието на няколко ученички. Гъстата му кестенява коса беше вързана на конска опашка, която създаваше илюзията, че е много къса и прилепнала към главата. Имаше високи, пълни скули и силна челюст с трапчинка, която смекчаваше лицето му и го правеше да изглежда почти съвършен. Очите му имаха кафяв цвят на тъмен шоколад и онези гъсти мигли, които толкова много мъже имат, а жени — желаят. Яркожълтата риза правеше тъмната му кожа да изглежда дори по-тъмна. Вратовръзката му беше тъмнозелена и пасваше на панталоните, с които бе обут. Сакото му бе преметнато на облегалката на стола. Мускулите на раменете му изпъваха ризата, докато държеше учебника.

Повечето ученици бяха седнали, а в коридора бе почти тихо. Той затвори учебника и го подаде на момичето. Тя се усмихна и се отправи към вратата, закъсняла за следващия час. Очите й пробягаха по мен, докато ме подминаваше, чудейки се какво правя тук.

Не беше единствената. Няколко от седналите ученици също гледаха към мен. Пристъпих в стаята.

Ричард се усмихна. Почувствах топлина до върховете на пръстите. Усмивката му попречи да е твърде привлекателен. Не че не беше страхотна усмивка. Би могъл да снима реклами за паста за зъби. Но беше като на малко момче, открита и приветствена. При Ричард нямаше коварство, нито някакви дълбоки, мрачни намерения. Той беше най-големият бойскаут на света. Усмивката го показваше.

Искаше ми се да ида до него и да му позволя да ме прегърне. Чувствах ужасяващо желание да сграбча вратовръзката му и да го изведа от стаята. Исках да докосна гърдите му под жълтата риза. Желанието беше толкова силно, че прибрах ръце в джобовете на сакото си. Не трябваше да шокирам учениците. Ричард понякога ми действа по този начин. Добре де, през повечето време, когато не е космат или не облизва кръв от пръстите си. Той е върколак. Споменах ли го вече? Никой в училището не знае. Ако научат, ще изгуби работата си. Хората не обичат ликантропи да обучават скъпоценните им дечица. Незаконно е да дискриминираш някого заради заболяване, но всички го правят. Защо образователната система да е по-различна?

Той докосна бузата ми само с върховете на пръстите си. Извърнах лице и ги докоснах с устни. Толкова по въпроса за запазване на самообладание пред хлапетата. Чуха се няколко възклицания и нервни смехове.

— Ще се върна веднага, момчета — още възклицания, по-силен смях и едно: „Само така, г-н Зееман.“

Ричард ме изведе от стаята и аз го последвах, все така с ръце в джобовете. Обикновено настоявах, че няма да се изложа пред група осмокласници, но напоследък не заслужавах подобно доверие.

Ричард ме изведе на известно разстояние от класната си стая в опразнения коридор. Облегна се на стената с шкафчетата на учениците и погледна надолу към мен. Усмивката на малкото момченце беше изчезнала. Погледът в тъмните му очи ме накара да потреперя. Прокарах ръка по вратовръзката му, приглаждайки я към гърдите.