Лоръл Хамилтън - Кървави кости

— Гледката е великолепна — казах аз.

— Да, нали? — отвърна Стърлинг.

Черните ми найкове бяха покрити с ръждив прахоляк. Разровената, наранена земя осейваше планинския връх. Върхът на този хълм вероятно е бил също толкова красив като всичко останало. От земята до крака ми стърчеше кост от ръка. Долната част на ръка, съдейки по дължината. Костите бяха тънки и все още свързани от изсушени остатъци тъкан.

След като бях видяла една кост, очите ми откриха и още. Беше като една от онези специални картинки, в които се взираш и взираш, и внезапно виждаш какво е изобразено. Видях всичките, които се подаваха от земята, като ръце, протягащи се от ръждива река.

Имаше няколко разбити ковчега, счупените им капаци стърчаха във въздуха, но основно имаше кости. Коленичих и поставих длан върху съсипаната земя. Опитах се да получа някакво чувство за мъртвите. Имаше нещо слабо и далечно като полъх на парфюм, но не вършеше работа. На ярката пролетна светлина не можех да използвам своята… магия. Вдигането на мъртъвци не е нещо зло, но изисква тъмнина. Не знам защо.

Изправих се и изтрих ръцете си в комбинезона, опитвайки се да махна ръждивия прах. Стърлинг стоеше на края на разровената земя и се взираше в откритото пространство. Погледът му беше отнесен, което подсказваше, че не се наслаждава на дърветата.

Проговори, без да ме поглежда:

— Не мога да ви насиля, нали, госпожице Блейк?

— Не — отвърнах му аз.

Той се обърна към мен с усмивка, но тя остави очите му празни, обсебени.

— Инвестирах всичко, което имам, в този проект. Не само моите пари, но и парите на клиентите ми. Разбирате ли какво казвам, госпожице Блейк?

— Ако телата са на Бувие, сте прецакан.

— Колко красноречиво го казахте.

— Защо сме тук сами, г-н Стърлинг? Защо е цялото мошеничество?

Той си пое дълбоко от нежния въздух и отвърна:

— Искам да кажете, че телата не са Бувие, дори и да са.

Погледна ме, докато го казваше. Наблюдаваше лицето ми. Усмихнах се и поклатих глава.

— Няма да лъжа заради вас.

— Не можете ли да накарате зомбитата да излъжат?

— Мъртвите са доста честни, г-н Стърлинг. Те не лъжат.

Той направи стъпка към мен с много прямо изражение.

— Цялото ми бъдеще зависи от вас, госпожице Блейк.

— Не, г-н Стърлинг, бъдещето ви зависи от мъртъвците в краката ви. Това, което излиза от устите им, ще предреши изхода.

Той кимна.

— Предполагам, че така е честно.

— Честно или не, това е истината.

Той кимна отново. Някаква светлина си беше отишла от лицето му, сякаш някой бе изключил захранването. Чертите му внезапно бяха станали по-ясни. Когато срещна погледа ми, драматичните му очи бяха тъжни.

— Ще ви дам част от печалбата, госпожице Блейк. Можете да се превърнете в милиардерка за няколко години.

— Знаете, че опитите за подкуп няма да свършат работа.

— Знаех само няколко минути след като се срещнахме, но трябваше да опитам.

— Наистина вярвате, че това е семейната гробница на Бувие, нали?

Той си пое дълбоко въздух и се отдалечи от мен, за да погледне над дърветата. Нямаше да отговори на въпроса ми, но не се и налагаше. Нямаше да е толкова отчаян, ако не вярваше, че е прецакан.

— Защо Бувие отказват да продават?

Той ме погледна.

— Не знам.

— Вижте, Стърлинг, тук сме само двамата, няма никой, когото да впечатлите, няма свидетели. Знаете защо отказват да продават. Просто ми кажете.

— Не знам, госпожице Блейк.

— Вие сте вманиачен на тема контрол, г-н Стърлинг. Надзиравали сте всеки детайл от сделката. Погрижили сте се всяка буква да е точно изписана. Това е вашето бебче. Знаете всичко за Бувие и техния проблем. Просто ми кажете.

Той само ме изгледа. Бледите му очи бяха непроницаеми, празни като прозорец на къща, в която няма никого. Знаеше, но нямаше да ми каже. Защо?

— Какво знаете за Бувие?

— Местните ги смятат за вещици. Занимават се с малко предсказване на бъдещето, безобидни магии.

Имаше нещо в начина, по който го каза, твърде небрежно, твърде бързо. Накара ме да поискам лично да се срещна със семейство Бувие.

— Добри ли са в магията? — попитах аз.

— Откъде бих могъл да знам?

Свих рамене.

— Просто любопитство. Има ли някаква конкретна причина, заради която ви трябва точно тази планина?

— Погледнете я — той разпери широко ръце. — Съвършена е. Просто е съвършена.

— Гледката е страхотна — отвърнах аз. — Но няма ли да е също толкова чудесна и от онзи връх? Защо искате да е този? Защо трябва да имате планината на Бувие?