Лоръл Хамилтън - Кървави кости

Серефина отметна глава назад и се разсмя. Смехът умря насред движението, изчезна сякаш никога не го е имало. Кожата й сякаш започна да става по-бледа, по-бяла, докато не заприлича на полупрозрачен мрамор. Вените се показаха под нея като линии от син пламък. Силата й се понесе през стаята като надигаща се вода, все по-дълбока и по-дълбока, докато не стана такава, че ако я освободеше, всички щяхме да се удавим.

— Къде са призраците ти, Серефина? — попитах аз. За момент помислих, че ще ме игнорира, но подобното на маска лице се обърна бавно, съвсем бавно към мен. — Къде са призраците ти?

Въпреки че гледаше право към мен, не можех да кажа дали е чула. Беше като да се опиташ да разчетеш лицето на животно, не, лицето на статуя. Нямаше никой вкъщи.

— Не можеш да контролираш Кървави кости и призраците си едновременно? Така ли е? Трябвало е да се откажеш от нещо.

Серефина се изправи на крака и аз знаех, че се носи, издига се на малки течения от собствената си сила, за да се рее над възглавничките. Издигаше се бавно към тавана, беше впечатляващо. Аз плямпах, опитвах се да ни спечеля време, но време за какво? Какво, по дяволите, можехме да направим?

В главата ми прокънтя глас.

— Кръстовете, ma petite, не бъди срамежлива заради мен.

Не възразих, нито се поколебах. Кръстът изскочи от блузата ми с топка от светлина, толкова ярка, че чак беше болезнена. Примигнах и отклоних очи само за да открия зад себе си кръста на Лари, засияващ с живот.

Жан-Клод се скри зад мен и се прегърби, като закри лицето си с ръце. Серефина изпищя и почти падна на пода. Можеше да стои пред кръст, но не можеше да прави номера. Приземи се в купчина копринени поли. Другите вампири бяха закрили лицата си и съскаха.

Магнус се изправи от възглавниците. Пристъпи към нас. Джейсън пристъпи пред Жан-Клод и се придвижи така, че да застане пред мен. Погледна ме с кехлибарените си очи; звярът му надничаше над блясъка на кръста без страх. За секунда се зарадвах, че имам сребърни куршуми под ръка.

Серефина каза:

— Не, Магнус, не ти.

Магнус се поколеба, взирайки се в Джейсън. От гърлото на Джейсън се изтръгна леко ръмжене.

— Мога да се справя с него — каза той.

Чу се звук от отварянето на врата към мазето. Нещо се качваше по стълбите. Нещо тежко. Стълбите скърцаха протестиращо. От мрака изникна ръка — достатъчно голяма, че да хване в шепа главата ми. Ноктите й бяха дълги и мръсни, почти като животински. От огромните, квадратни рамене висяха парцаливи дрехи. Нещото беше високо най-малко три метра. Трябваше да се наклони настрани, за да премине през вратата и когато се изправи, главата му обърса тавана и никой повече не можеше да се преструва, че става дума за човешко същество.

Огромната му несъразмерна глава нямаше кожа. Плътта беше сурова и отворена като рана. Вените пулсираха и туптяха от кръвта, минаваща през тях, но то не кървеше. Отвори уста, пълна с изпочупени жълти зъби, и проговори:

— Тук съм.

Беше шокиращо да чуеш думи, излизащи от тази уста, от това лице. Гласът му приличаше на звук от дъното на кладенец — дълбок, суров и изгубен.

Стаята внезапно стана малка. Одрано лице и кървави кости можеше да протегне дългата си ръка и да ме докосне. Това не беше хубаво. Джейсън се беше върнал стъпка назад, за да е при нас. Магнус се бе приближил до Серефина. Взираше се в съществото с очи, разширени като на всички нас. Никога преди ли не го беше виждал в плът?

— Ела при мен — каза Серефина.

Протегна ръце към създанието и то се приближи към нея с изненадваща грация. В движенията му имаше нещо течно, което беше напълно неестествено. Нищо толкова голямо и грозно не би трябвало да се движи като живак, но то го правеше. В това движение съзрях Магнус и Дори. Движеше се като нещо красиво.

Серефина пое огромната му мръсна ръка в своите, облечени в бели ръкавици. Бутна назад парцаливия ръкав и оголи масивната мускулеста китка.

— Спри я, ma petite.

Погледнах надолу към Жан-Клод, който все още се криеше от огъня на кръстовете.

— Какво?

— Ако пие от него, кръстовете може и да не работят срещу нея.

Не поставих казаното под съмнение, нямаше време. Извадих браунинга и почувствах как Лари вади своя пистолет.

Серефина се наведе над китката на феята с широко отворена уста и проблясващи зъби.

Дръпнах спусъка. Куршумът я удари отстрани в главата. Силата я разтресе и от раната потече кръв. Можеше да бъде простреляна. Животът беше хубав. Янос се хвърли пред нея и беше все едно да се опитваш да удариш Супермен. Дръпнах спусъка два пъти, взирайки се в лицето му с мъртвешките очи от не повече от метър. Той ми се усмихна. Сребърните куршуми просто нямаше да свършат работа.