Лоръл Хамилтън - Кървави кости

Феята замръзна, гледайки към мен.

— Какво искаш, смъртно създание?

— Ти уби онези момчета в гората, нали?

Кървави кости примигна насреща ми.

— Те бяха лоши деца.

— Ако се измъкнеш от горите, ще убиваш ли още лоши деца?

Кървави кости ме погледна, примигна и отговори:

— Това ми е работата. Такъв съм.

Стрелях, преди да помисля. Ако мръднеше пръв, бях мъртва. Куршумът го улучи между очите. Залитна назад, но не падна.

— Ma petite, кръстовете, или няма да мога да ти помогна — гласът на Жан-Клод беше сипкав шепот.

Прибрах кръста си в ризата, а секунда по-късно Лари направи същото. Стаята внезапно стана по-тъмна, по-студена, осветена само от свещите. Кървави кости се хвърли напред и се превърна в замъглен силует. Стрелях по него, но не знаех дали съм го улучила.

Мечът замахна към мен и изведнъж Жан-Клод се оказа увиснал на ръката му, отклонявайки замаха. Лари застана до мен и двамата стреляхме в гърдите на феята.

Създанието отхвърли Жан-Клод в една от стените. Лари и аз останахме на позицията си, рамо до рамо. Видях как мечът се приближава като сребърна мъгла и знаех, че няма да мога да се отдръпна навреме.

Изведнъж Ксавие се озова пред мен, а странният меч блокира оръжието на Кървави кости.

Стоманеното острие спря на няколко сантиметра от лицето ми. Мечът на Ксавие беше нащърбен на мястото, където стоманата се бе впила в него. Странното острие се издигна нагоре и се заби в гърдите на феята. Кървави кости изрева, замахвайки към Ксавие, но той беше твърде близо за гигантския меч на създанието.

Кървави кости падна на колене. Ксавие завъртя меча, сякаш търсеше сърцето. Измъкна рязко оръжието във фонтан от кръв. Феята падна по корем, без да спира да пищи. Опита се да се изправи. Притиснах дулото на браунинга към черепа й и започнах да стрелям, колкото можех по-бързо. Не е нужно човек да се цели от упор. Лари застана до мен и също стреля. Изпразнихме пълнителите си в него, но създанието все още дишаше. Ксавие вкара меча си в гърба му, приковавайки го към пода. Гърдите му се повдигнаха и спуснаха в опит да си поеме въздух.

Извадих файърстара и смених пълнителя с обикновени куршуми. Още три изстрела и сякаш достигнала критична маса, главата му експлодира в смес от кости, кръв и плътни мокри неща.

Ксавие беше на гърба му, когато това се случи. Стояхме там, покрити с кръв и мозък. Ксавие извади меча си. Острието излезе нащърбено от досега с костите. Стояхме там до мъртвия гигант, изолирани в един кратък момент на взаимно разбиране.

— Мечът е от студено желязо, нали? — попитах аз.

— Да — отвърна той.

Зениците му бяха яркочервени, не с кървавия цвят, присъщ на албиносите, а наистина червени. Хората нямаха подобни очи.

— Ти си фея — казах аз.

— Не бъди глупава. Феите не могат да стават вампири, всеки го знае.

Взирах се в него и поклатих глава.

— Подправил си магията на Магнус. Ти му причини това.

— Той сам си го причини — отвърна Ксавие.

— Ти ли помогна на Кървави кости да убие тийнейджърите, или само му даде меча?

— Нахраних го с жертвите си, когато ми омръзнаха.

Имах осем куршума, останали във файърстара. Може би видя как мисълта пробягна зад очите ми.

— Нито оловото, нито среброто могат да ми навредят. Имунизиран съм и срещу двете.

— Къде е Джеф Куинлан?

— Долу в мазето.

— Доведи го.

— Не мисля така.

Внезапно край нас отново се появиха звуци и движения. Той ме беше омагьосал и през това време се бяха случили неприятни неща.

Джейсън кашляше кръв по килима. Ако беше човек, щях да кажа, че умираше. Бидейки ликантроп, можеше и да доживее до сутринта. Един от вампирите го бе наранил лошо. Не знаех кой.

Жан-Клод лежеше под купчина вампири, съставена от Ели, Киса, Бетина и Палас. Гласът му се понесе като гръмотевица и отекна в стаята. Беше впечатляващо, но не достатъчно.

— Не го прави, ma petite.

Янос стоеше близо до трона с Лари. Бяха вързали ръцете му зад гърба с един от шнуровете, държащи завесите. В устата му бе натъпкано парче плат. Янос беше обвил една бледа паешка ръка около гърлото му.

Серефина беше подпряна на трона си, а от нея течеше черна кръв. Никога не бях виждала някой да губи толкова много кръв толкова бързо. Гърдите й бяха разпорени толкова широко, че успях да мерна трескаво биещото й сърце.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Не, ma petite — Жан-Клод се мъчеше да помръдне, но не можеше. — Това е капан.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Тя иска теб, некроманте — каза Янос.