Лоръл Хамилтън - Кървави кости

Почувствах как тръгна към мен. Облечената й в ръкавица ръка се появи в полезрението ми. Дръпнах се назад и едновременно с това погледнах. Едва мярнах лицето й, но беше достатъчно. В очите й имаше огън, който гореше в дъното на дълъг тъмен тунел, сякаш вътрешността на главата й беше обвита в някакъв невъзможен мрак и някакви малки създания бяха запалили огън в него. Можех да грея ръцете си на този пламък завинаги.

Изкрещях. Изкрещях и покрих очите си с ръце. Някаква ръка ме докосна по рамото. Дръпнах се и изкрещях отново.

— Ma petite, тук съм.

— Тогава направи нещо — отвърнах аз.

— Правя.

— Ще я имам до изгрев-слънце — Серефина посочи към мен.

Направи една плъзгаща се крачка към Джейсън. Прокара облечената си в ръкавица ръка по голите му гърди. Той остана на място и го прие. Аз нямаше да посмея да й позволя да ме докосне.

— Ще те дам на Бетина и Палас. Те ще те научат да харесваш разлагаща се плът.

Джейсън се взираше напред, но очите му се разшириха съвсем леко. Бетина и Палас бяха излезли иззад трона и стояха на няколко крачки зад Серефина. Да живеят драматичните жестове.

— Или пък ще те карам да се променяш във вълча форма, докато тя не стане по-естествена за теб от човешката ти обвивка — тя плъзна пръст по нашийника на гърлото му. — Ще те прикова към стената си и ще бъдеш моето куче-пазач.

— Достатъчно, Серефина — каза Жан-Клод. — Нощта изтича. Тези дребнави мъчения са под достойнството на някой с твоята сила.

— Тази вечер се чувствам дребнава, Жан-Клод, и скоро ще имам силата да бъда толкова дребнава, колкото си поискам — тя погледна към Лари. — Той ще се присъедини към стадото ми — погледна нагоре към Жан-Клод. Не бях осъзнала, че той е по-висок. — А ти, мой прекрасни катамите, ще служиш на всички ни за вечни времена.

Жан-Клод погледна надолу към нея в израз на върховна арогантност.

— Сега съм Господар на града, Серефина. Не можем да се измъчваме взаимно. Не можем да крадем нещата, които принадлежат на другия, независимо колко са привлекателни.

Отне ми около секунда, докато осъзная, че под притежания имаше предвид нас. Серефина се усмихна.

— Ще имам бизнеса ти, парите ти, земите ти и хората ти преди нощта да е изтекла. Нима Съветът наистина е смятал, че ще се задоволя с трохите от трапезата ти?

Ако го предизвикаше официално, всички бяхме мъртви. Жан-Клод не можеше да се справи с нея, нито пък аз. Отвличане на вниманието, нуждаехме се от отвличане на вниманието.

— Носиш достатъчно диаманти, че да си купиш собствен бизнес и собствена къща.

— Нима смяташ, че живея в тази къща, защото не мога да си позволя по-добра?

— Не знам.

Тя се плъзна обратно до трона си и се настани на него, оправяйки полата си.

— Не вярвам на човешките ви закони. Ще остана тайната, която винаги сме били, нека останалите се движат в светлината на прожекторите. Аз все още ще съм тук, когато тези модерно мислещи вампири вече няма да ги има — внезапно замахна с една ръка.

Жан-Клод се олюля. От лицето му пръсна кръв и изцапа бялото му сако и риза с яркочервени петна. Капчици от нея полепнаха по косата и бузата ми.

Тя замахна отново и на другата страна на лицето му цъфна нов прорез, изпръсквайки Джейсън с кръвта му.

Жан-Клод остана на крака. Не извика. Не докосна раните. Стоеше напълно неподвижен; с изключение на кръвта нямаше друго движение. Очите му бяха дълбоки сапфирени езера, които се рееха над маска от кръв.

На бузата му потрепваше оголен мускул. Костите на челюстта и бузата проблясваха. Раната беше ужасяващо дълбока, но аз знаех, че може да я излекува. Колкото и зловещо да изглеждаше, беше метод за сплашване. Продължавах да го повтарям на туптящото си сърце. Исках да посегна към пистолета си. Да застрелям кучката. Но не можех да ги застрелям всичките. Дори не бях сигурна, че Янос може да бъде застрелян.

— Не е нужно да те убивам, Жан-Клод. Малко горещ метал в раните ти и ще останат за постоянно. Красивото ти лице ще бъде обезобразено за вечни времена. Можеш да продължиш да се представяш за Господар на града, но ще управлявам аз. Ти ще си моя марионетка.

— Изречи думите, Серефина — каза Жан-Клод. — Изречи ги и престани с тези игри.

Гласът му беше приятен, толкова нормален, колкото беше винаги. Не издаваше нищо, нито болка, нито страх, нито ужас.

— Предизвикателство, това ли е думата, която искаш да чуеш, Жан-Клод?

— Ще свърши работа.

Силата му пропълзя по кожата ми като хладен огън. Стрелна се изведнъж, почувствах замаха, докато преминаваше покрай мен като гигантски юмрук. Удари се в Серефина, разхвърляйки въздушните течения. Киса бе закачена от крайчеца й и отлетя назад от трона, почти падайки по очи на възглавниците.