Лоръл Хамилтън - Кървави кости

— Виждам, че животинчето ти се е включило в борбата — каза Янос.

— Той е мой във всяко отношение, Янос. Те всички са мои.

Само за този път оставих това без коментар. Ако имах избор дали да принадлежа на Жан-Клод, или на Серефина, знаех за кого е гласът ми.

Лари се придвижи толкова близо до мен, че можех да го хвана за ръка. Може би не му харесваше да го включват в менажерията на Жан-Клод.

— Изгубил си онзи израз на покорство, който намирах за толкова очарователен, Жан-Клод. Нима изцяло си отхвърлил поканата на Серефина?

— Ще дойда на партито на Серефина, но както аз избера и с моите хора около мен.

Хвърлих му един поглед. Да не беше полудял? Той се нацупи.

— Серефина те искаше на партито окован.

— С този избор всички можем да живеем, Янос.

— Нима казваш, че ще предизвикаш всички ни тук и сега? — в гласа му се долавяше смях.

— Няма да умра сам, Янос. Накрая може и да ме получите, но ще ти струва скъпо.

— Ако наистина ще дойдеш по своя собствена свободна воля, тогава ела — каза Янос. — Господарката ни ни зове, нека отговорим на призива.

Янос, Бетина и Палас внезапно се озоваха във въздуха. Не беше летене или левитация. Нямах дума, с която да го опиша.

— Мили Боже — прошепна Лари.

Нощта, в която човек за пръв път види вампир да лети, се запечатва с червени букви в съзнанието му.

Другите се разпръснаха след дърветата с онова мъгливо движение, с което изчезваха почти толкова бързо, колкото ако летяха. Ели Куинлан беше изчезнала с останалите. Брат й бе отнесен от Янос. До този момент не знаех, че вампирите могат да носят повече от собственото си тегло, когато „летят“. Човек научава по нещо ново всяка нощ.

Намерихме пистолетите си и слязохме по склона на планината. Кръстовете ни бяха безвъзвратно изгубени. Дори Жан-Клод вървеше, а аз знаех, че той има и други методи за придвижване. Да не би пък да се смяташе за неучтиво да летиш, когато другите не могат?

Джипът все още си беше там, където го бях паркирала. Нощта все още бе гъста. Оставаха часове до зазоряване и аз просто исках да се прибера.

— Позволих си свободата да избера дрехите ти за тази вечер — каза Жан-Клод. — В джипа са.

— Бях го заключила — казах аз.

Той само ми се усмихна. Въздъхнах.

— Добре.

Когато пробвах дръжката на вратата, се оказа отключено. На мястото за пътника имаше сгънати дрехи. Бяха от черна кожа. Поклатих глава.

— Няма да стане.

— Твоите дрехи, ma petite, са на шофьорското място. Това са дрехите на Лорънс.

Лари надникна над рамото ми.

— Шегуваш се.

Заобиколих джипа и намерих чифт чисти черни дънки. Най-тесните, които притежавах. Имаше и кървавочервена блуза без ръкави, която не помнех да съм си купувала. Материята приличаше на коприна. Имаше и лек черен шлифер, който никога не бях виждала. Когато го пробвах на дължина, се оказа, че ми стига до средата на прасеца и се развяваше като пелерина, като се движех. Шлиферът ми харесваше. Можех да мина и без копринената блузка.

— Не е лошо — отбелязах.

— Моето е лошо — отвърна Лари. — Даже не знам как да обуя тези панталони.

— Джейсън, помогни му да се облече.

Джейсън взе вързопа с дрехите и се отправи към задната част на джипа. Лари го последва, но не изглеждаше щастлив.

— Няма ботуши? — попитах аз.

Жан-Клод се усмихна.

— Сметнах, че няма да се откажеш от обувките за джогинг.

— Адски си прав.

— Преоблечи се бързо, ma petite, трябва да стигнем при Серефина преди тя да реши да убие момчето от злоба.

— Нима Ксавие ще й позволи да убие новата му играчка?

— Ако наистина му е господарка, няма да има избор. А сега се облечи бързо, ma petite.

Отправих се към другата страна на джипа, но това ме доведе достатъчно близо, че Лари да ме чуе и почти във визуалния му обсег. Спрях се и въздъхнах. Какво пък, по дяволите.

Обърнах се с гръб към Жан-Клод и свалих раменния си кобур.

— А вие, момчета, как успяхте да се измъкнете от Серефина?

Свалих тениската си през глава. Преборих се с желанието да погледна назад. Знаех, че Жан-Клод гледа, така че защо да проверявам?

— Джейсън й скочи в решителния момент. Разсея я достатъчно, за да успеем да избягаме, но нищо повече. Опасявам се, че в стаята е бъркотия.

Гласът му беше толкова кротък, че трябваше да видя лицето му. Нахлузих червената блузка и се обърнах. Стоеше по-близо, отколкото очаквах, почти можех да го докосна. Стоеше там в белите си дрехи, без нито едно петънце, перфектен.

— Отстъпи няколко крачки, моля те. Бих искала малко уединение.