Лоръл Хамилтън - Кървави кости

Звучеше забележително спокоен. Аз не бях спокойна. Пулсът ми беше толкова ускорен, че можех да го почувствам в гърлото и китките си. Да го чуя като прилив в ушите си. Обречени: имаше неприятно звучене. А със Серефина, която ни чакаше на другия край, звученето наистина беше много лошо.

Изкачихме се по каменните стъпала, водещи към верандата. Тя беше изпълнена с лунна светлина и мек мрак. Нямаше гъсти неестествени сенки, нямаше и намек за онова, което ни чака вътре. Беше просто изоставена къща, нищо особено. Нервното трептене в стомаха ми също не го вярваше.

Киса отвори вратата. Зад нея се разстилаше светлина от свещи, идваща от отворената врата на далечната стая. Тази вечер нямаше преструвки, че съществува само празното помещение. По лицето й имаше пот, златисти капчици на фона на топлата светлина. Все още я наказваха. Чудех се защо, но това не беше най-големият ми проблем.

Киса ни поведе през отворената врата, без да промълви и дума. Серефина стоеше на трона си в ъгъла на голямата стая. Беше облечена в бяла бална рокля, като Пепеляшка, а косата й беше оформена като купчина на главата й. В косата й проблеснаха диаманти като огнена верижка, докато ни кимна за поздрав.

Магнус беше свит в краката й, облечен в бял смокинг. Край коленете му бяха поставени бял цилиндър, ръкавици и бастун. Дългата му кестенява коса беше единственото цветно нещо в картинката. Всеки вампир-господар, когото бях срещала, си падаше по драматичните представления. Янос и двете му женски стояха на заден план зад трона, като жива завеса от мрак. Ели лежеше на една страна върху възглавниците и изглеждаше почти жива. Дори в мръсната си скъсана рокля изглеждаше доволна, като котка, преяла със сметана. Очите й блестяха, а устните й бяха извити в потайна усмивка. Ели, наричана още Анджела, се наслаждаваше на това да е немъртва. Засега. Киса пристъпи към тях и коленичи отстрани, недалече от Магнус. Черното й кожено облекло се сливаше с пелерината на Янос. Серефина потупа изпотеното й лице с ръка, облечена в бяла ръкавица.

Серефина се усмихна — прекрасна гледка, докато човек не видеше очите й. Блестяха с бледа фосфоресцираща светлина. Все още можеше да се забележи намек за зеница, но той изчезваше бързо. Очите й пасваха на роклята. Това се наричаше съчетаване на цветовете.

Джеф и Ксавие липсваха. Това не ми харесваше. Отворих уста да попитам и Жан-Клод ме погледна. За този случай погледът беше достатъчен. Той беше господарят, аз играех слугата. Добре, поне докато задаваше правилните въпроси.

— Дойдохме, Серефина — каза Жан-Клод. — Дай ни момчето и ще си тръгнем с мир.

Тя се разсмя.

— Но аз няма да ви оставя на мира, Жан-Клод — тя обърна към мен меките си блестящи очи. Бяха като два фенера и точно толкова човешки. — Nina 15 15 Nina (исп.) — момиче. — Б.пр. , толкова се радвам да те видя.

За момент спрях да дишам. Nina беше галеното име, с което ме наричаше майка ми. Нещо припламна в очите й, като далечен отблясък на огън, след което светлината отново стана хладна и трептяща. Не се опитваше да ме плени с поглед. Защо? Защото беше сигурна в мен.

Кожата ми внезапно изстина. Това беше. Бих казала, че е проява на арогантност, но смятах, че е това. Тя предлагаше нещо по-добро от секса и нещо по-изпълващо от силата. Дом. Лъжа или не, беше добро предложение.

Лари докосна ръката ми.

— Трепериш.

Преглътнах тежко.

— Никога не признавай колко си уплашен на висок глас, Лари. Разваля ефекта.

— Съжалявам.

Отстъпих встрани от него, нямаше смисъл да се скупчваме. Погледнах към Жан-Клод, опитвайки се безмълвно да го попитам дали щях да наруша вампирския протокол.

— Тя те призна по начин, по който би признала друг господар. Отговаряй като такъв.

Не изглеждаше като да се притеснява от това. Аз се притеснявах.

— Какво искаш, Серефина? — попитах аз.

Тя се изправи и се плъзна над покрития с килим под. Изглеждаше така, сякаш каквото и да се намираше под тази бухнала рокля, не са крака. Краката просто не се движеха по този начин. Може би левитираше. Както и да го правеше, продължаваше да се приближава. Отчаяно исках да отстъпя. Не я исках близо до себе си.

Лари застана на крачка зад мен. Джейсън се премести на крачка от другата страна на Жан-Клод. Аз отстоях позицията си. Това беше най-доброто, което можех да направя.

Нещо проблесна в очите й, като далечна картина на движение през опасана с дървета местност. Очите не правеха такива неща. Погледнах настрани и установих, че не си спомням да съм я поглеждала в очите. Тогава как гледах настрани?