Лоръл Хамилтън - Кървави кости

Отстъпих крачка назад.

— Възстановил си се адски бързо.

— Пил съм безсмъртна кръв, това помага — гледаше ме с плам в очите, който не ми харесваше.

— Какво ти става, Магнус?

Той отметна дългата си коса на една страна. Задърпа яката на ризата си, докато първите две копчета не се скъсаха и не паднаха на пода. Имаше нов белег от ухапано по гладката кожа на врата му.

Отстъпих още една крачка назад към вратата.

— И какво? — прокарах ръка по врата си и открих собствения си белег. — Имаме еднакви белези. Какво от това?

— Тя ми забрани да пия. Каза, че ще спиш цял ден. Че ще те държи заспала цял ден, но аз смятах, че те подценява.

Направих още една крачка към вратата.

— Недей, Анита.

— Защо не? — опасявах, че зная отговора.

— Серефина ми каза да те държа тук, докато се събуди — той ме погледна с тъжно, злощастно изражение. — Просто седни. Ще ти приготвя нещо за ядене.

— Не, благодаря.

— Не бягай, Анита. Не ме карай да те наранявам.

— Кой е в другия ковчег? — попитах аз.

Въпросът изглежда го изненада. Косата му падна обратно над врата. Ризата му зееше разкопчана на гърдите. Не си спомнях миналия път да съм обръщала толкова внимание на гърдите му или на начина, по който косата му пада върху раменете. Изглежда мехлемът беше изветрял.

— Престани, Магнус.

— Да престана с какво?

— Омаята няма да ми подейства.

— Омаята ще е по-приятната алтернатива — отвърна той.

— Кой е в ковчега?

— Ксавие и момчето.

Побягнах към вратата. Той внезапно се озова зад мен, беше невероятно бърз, но бях виждала и по-бързи. Повечето от тях просто бяха мъртви. Не се опитах да отворя вратата. Обърнах се към него и това го изненада. Претърколи се през рамо почти като по учебник. Опитах се да го хвърля към пода с цялата сила, на която бях способна.

За около секунда полежа зашеметен. Отворих рязко вратата. Светлината на пролетното слънце падна върху Янос и жените му. Лицето му се сгърчи от светлината. Не изчаках да видя повече. Побягнах.

Навън ме последваха писъци. Чух, че вратата се затръшна след мен, но не погледнах назад. Изскочих на чакълестия паркинг и се затичах с всички сили. Чух го да стъпва тежко след мен. Нямаше да успея да го надбягам. Изчаках до последния възможен момент, спрях и го изритах. Той видя удара, наведе се под него и дръпна другия ми крак, събаряйки и двама ни на земята. Хвърлих шепа чакъл в лицето му и той ме удари в челюстта. Има един застинал момент след наистина добър удар в лицето. Момент на шок, на парализа, когато единственото, което можеш да правиш, е да примигваш. Лицето на Магнус се появи надвесено над мен. Не попита дали съм добре; не му беше това целта. Вдигна ме и ме преметна през рамо. Получих хубава гледка към земята по времето, когато отново можех да се движа.

Прокарах ръце по гърба му в опит да открия достатъчно добра опорна точка, че да направя двоен захват на рамената му. Позволих му да стисне долната част на тялото ми, но преди да успея да се пробвам, той изрита вратата и ме хвърли на пода, не особено нежно. Обърна се към вратата и я заключи.

— Просто трябваше да го направиш по трудния начин, нали?

Изправих се на крака и отстъпих от него, което ме приближи до вампирите. Не беше подобрение. Отстъпих към бара. Трябваше да има задна врата.

— Не знам друг начин, Магнус.

Той си пое дълбоко въздух и се отблъсна от вратата.

— В такъв случай това ще е един дълъг, дълъг ден.

Поставих ръка на гладкото дърво на бара.

— Аха.

Наполовина срязаният лимон и ножът бяха само на няколко сантиметра. Втренчих се в Магнус, опитвайки се много силно да не поглеждам отново към ножа. Което въобще не бе толкова лесно, колкото звучеше.

Очите му пробягаха по ножа. Усмихна се и поклати глава.

— Не го прави, Анита.

Поставих ръце на бара и се покатерих на него. Чух го да идва, но не се обърнах. Никога не поглеждай назад, нещо винаги се приближава. Сграбчих ножа и едновременно с това се претърколих по бара. Лицето на Магнус се появи над него твърде бързо. Не бях готова. Единственото, което можех да направя, бе да погледна нагоре към него, стиснала ножа в ръка. Ако беше съвсем малко по-бавен, щях да го намушкам в гърлото или поне такъв беше планът.

Магнус пропълзя по бара, взирайки се надолу към мен. Аквамариновите му очи блестяха. Светлини и цветове си играеха в тях и отразяваха несъществуващи неща. Той остана на бара, над мен, олюлявайки се леко на крака, с една ръка на плота, за да пази равновесие. Косата му беше паднала напред, на гъсти кичури през лицето. Подивяваше срещу мен, както бе направил и при могилата. Но този път не се опитваше да е от добрите. Очаквах да се хвърли върху мен, но не го направи. Естествено, той не се бореше с мен, просто се опитваше да ми попречи да напусна.