Лоръл Хамилтън - Кървави кости

Отне ми секунда, докато осъзная, че Къркланд е Лари. Което означаваше, че Серефина е спазила думата си и ги е пуснала. Облекчението от осъзнаването, че Лари е жив накара коленете ми да омекнат, а аз и без това едва се държах на крака.

Полицаите бяха намерили над дузина тела, заровени в мазето на къщата на Серефина. Трябвало е да ги погребе в гората. Доколкото ми бе известно, тя бе вдигнала техните призраци. Не знаех със сигурност. Нямаше значение. Всичко, което имаше значение, бе, че имах заповед за екзекуция и полицаите ме слушаха.

Сложиха ме да седна в стаята за разпити с чаша топло кафе, толкова гъсто, че човек можеше да ходи по него, и одеяло, увито около мен. Треперех и изглежда не можех да се спра.

Брадфорд дойде и седна срещу мен. Погледна ме с очи, които бяха твърде разширени.

— Местните твърдят, че си открила леговището на господаря.

Разсмях се, но прозвуча почти като ридание.

— Не бих казала, че съм намерила леговището на Серефина. По-скоро се събудих в него.

Вдигнах чашата с кафе към устата си и трябваше да се спра насред движението. Ръцете ми трепереха толкова силно, че щях да го разлея на масата. Поех си дълбоко въздух, издишах и се концентрирах върху това да отпия от кафето. Просто се концентрирах върху обикновеното физическо движение. Това помогна. Отпих от кафето и същевременно се поуспокоих.

— Трябва да идеш в болницата — каза Брадфорд.

— Трябва да видя Серефина мъртва.

— Имаме заповеди за всички тях. За всички участвали вампири. Как искаш да го направим?

— Ще ги изгорим. Блокираме всички изходи, с изключение на предната врата. Ако Магнус е вътре, ще излезе.

— Магнус Бувие? — попита той.

— Аха — имаше нещо в начина, по който го каза, което не ми хареса.

— Полицаите откриха каквото бе останало от него на паркинга. Изглежда долната половина на тялото му е стопена. Дали случайно знаеш нещо по въпроса? — гледаше ме много спокойно, докато питаше.

Внимателно отпих още една глътка кафе и срещнах погледа му, без да мигна. Какво се очакваше да кажа?

— Вампирите го контролираха. Предполагаше се да ме пази в бара до падането на нощта. Може би са го наказали за провала.

Онова, което бях причинила на Магнус и Ели, беше достатъчно да ми осигури смъртна присъда. Нямаше да го призная пред федералните.

— Вампирите са го наказали? — прозвуча като въпрос.

— Аха.

Той ме изгледа продължително, след което кимна и смени темата.

— Вампирите няма ли да се опитат да избягат, след като огънят пламне?

— Слънчева светлина или огън — отвърнах аз. — Въпрос на избор колко добре сготвени ги искаш.

— Протежето ви, г-н Къркланд, каза, че са ви отвлекли от гробището. Поддържате ли версията?

— По една случайност това е истината, агент Брадфорд — беше истина, доколкото имаше някакво значение. Премълчаването е прекрасно нещо.

Той се усмихна и поклати глава.

— Криете много повече неща, отколкото ми казвате.

Втренчих се в него, докато усмивката се изкриви по краищата.

— Истината невинаги е благословия, агент Брадфорд, не мислите ли?

Той ме изгледа за момент, после кимна:

— Може би, госпожице Блейк, може би.

Обадих се в хотела, но никой не отговори в стаята на Лари. Пробвах с моята и го открих там. Последва момент на смаяно мълчание, когато той осъзна, че аз съм на телефона.

— Анита, о, Боже, о, Боже. Добре ли си? Къде си? Ще дойда да те взема.

— В полицейския участък в града. Може да се каже, че съм добре. Трябва да ми донесеш някакви дрехи, за да се преоблека. Тези, които имам, миришат на вампир. Тръгваме след Серефина.

Отново мълчание.

— Кога?

— Сега, днес.

— Ще бъда на линия.

— Лари?

— Ще донеса пистолетите, ножовете и допълнителен кръст.

— Благодаря.

— Никога през живота си не съм се радвал така да чуя нечий глас — каза той.

— Аха — отвърнах аз. — Ела по-скоро. Чакай, Лари.

— Имаш ли нужда от още нещо? — попита той.

— Жан-Клод и Джейсън добре ли са?

— Аха. Джейсън е в болницата, но ще живее. Жан-Клод е в спалнята, спи. След като Серефина те ухапа, удари Жан-Клод с някаква сила, енергия. Почувствах я и беше ужасяваща. Прати го в безсъзнание и напусна. Другите тръгнаха с нея.

Затворих телефона и почувствах ужасната нужда де се разплача, но се преборих с нея. Страхувах се, че ако започна, няма да мога да спра. Все още не можех да си позволя да изпадам в истерия.

Като единствен агент на мястото, Брадфорд командваше. Специален агент Брадли Брадфорд, да, Брадли Брадфорд, изглежда смяташе, че аз знам какво става. Нищо не осигурява по-добри препоръки от това почти да те убият. За разнообразие, със или без значка, никой не спореше с мен. Това беше освежаваща промяна.