Лоръл Хамилтън - Кървави кости

— Спрете бензина.

Лари коленичи край мен.

— Защо?

Беше добър въпрос. Серефина имаше добър отговор.

— Джеф Куинлан е там. Той е вътре.

— Мамка му — каза Лари и погледна към Брадфорд. — Не можем да изгорим мястото. Вътре има дете.

— Спрете бензина — извика Брадфорд. Отдалечи се от нас в посока към камиона, правеше им знаци да се махнат.

В този момент почувствах триумфа на Серефина. Беше лъжа. Ксавие беше превърнал Джеф предната вечер. В сградата нямаше нищо живо.

Сграбчих рамото на Лари със закопчаните си ръце.

— Лари, това е лъжа. Тя ме лъже. Лъже чрез мен. Вкарай ме в някоя полицейска кола и опожарете мястото.

Той ме погледна.

— Но ако Джеф…

— Не спори с мен, просто го направи — изкрещях думите и зарових лице в ръцете си в опит да игнорирам гласа в главата ми.

Можех да почувствам „Дипнотик“ по езика си. Беше твърде много. Серефина бе уплашена.

Лари повика Брадфорд и почти ме занесоха до една от маркираните коли. Започнах да се съпротивлявам, когато се опитаха да ме вкарат отзад, но вложих всички усилия да не се сбия и те затвориха вратата. Бях в клетка от метал и стъкло. Вкарах пръстите си в мрежата отпред и стиснах, докато се впи в кожата ми. Но дори и болката не помагаше.

Бензинът беше навсякъде, попиваше във всичко. Серефина се задавяше с него.

„Nina, не го прави. Не наранявай мама. Не ме губи отново.“

Започнах да се люлея напред-назад, а ръцете ми се впиваха в телта. Напред-назад, напред-назад. Скоро щеше да приключи. Скоро щеше да приключи.

Почувствах нежно докосване по лицето, спомен, толкова реален, че ме накара да се обърна и да потърся някого.

„Смъртта ми ще е също толкова реална, Анита.“

Някой запали бензина. Пламъците оживяха с бучене и аз изпищях, преди да я докоснат. Ударих закопчаните си в белезници ръце в стъклото и изкрещях:

— Нееее!

Жегата я обля, унищожи тъканта на полата й подобно на стапящо се цвете и изяде плътта й.

Продължих да удрям с ръце по стъклото, докато спрях да ги чувствам. Трябваше да й помогна. Трябваше да стигна до нея. Паднах по гръб и ритнах прозореца. Ритах и ритах, и усещах шока от ударите по гръбнака си. Изкрещях и изритах стъклото, то се счупи. Счупи се и падна навън.

Тя викаше името ми.

— Анита! Анита!

Бях наполовина излязла през прозореца, когато някой се опита да ме сграбчи. Оставих ги да ме хванат за ръката, но измъкнах краката си от прозореца. Трябваше да стигна до нея, нищо друго нямаше значение. Нищо.

Паднах на земята, някой държеше ръката ми. Изправих се наполовина и го преметнах през рамо на земята. Побягнах към огъня. Вече можех да почувствам горещината, надипляща се по кожата ми. Можех да почувствам жегата вътре, която ни изяждаше живи.

Някой ме нападна и аз го ударих с ръцете си, събрани в юмрук. Пуснаха ме и аз залитнах. Чуха се викове и още някой ме хвана. Вдигна ме над земята с ръце, сключени около кръста ми. Ритнах назад и го улучих в коленете. Ръцете се разхлабиха, но се появиха още. Още ръце. Някой легна отгоре ми. Ръка с размерите на главата ми притисна лицето ми към камъните. Нечии ръце притиснаха моите към земята, с пълната тежест на тялото му. Някой беше седнал върху краката ми.

— Nina! Nina!

Крещях с нея. Крещях, докато се задавих от миризмата на горяща коса и пудра за баня „Дипнотик“.

Видях иглата, която идваше отстрани, и започнах да викам:

— Не, не! Мамо! Мамо!

Иглата се заби и мракът погълна света. Мрак, който миришеше на изгоряла плът и имаше вкус на червило и кръв.

Прекарах няколко дни в болницата. Синини, порязвания, няколко шева, но основно изгаряния втора степен по ръцете и по гърба ми. Изгарянията не бяха толкова лоши, нямаше да останат никакви белези. Докторите просто не можеха да разберат как съм се изгорила. Нямах желание да обяснявам, най-вече защото не бях сигурна, че ще мога.

Джейсън имаше счупени ребра, прободен бял дроб и други вътрешни наранявания. Излекува се напълно и за рекордно кратко време. Има си предимства да си ликантроп.

Жан-Клод също се излекува. Лицето му отново беше онова съвършенство, което бе привлякло Серефина преди толкова много време.

Компанията на Стърлинг откупи земята от Доркас Бувие и я направи богата. Със смъртта на Кървави кости тя вече можеше да се махне. Беше свободна.

Семейство Куинлан все още ме съдят. Бърт има адвокати, които обещаха да ни държат извън съда, макар че не съм сигурна как точно. Ако бях обходила къщата лично и бях проверила всеки сантиметър, може би… Проклятие, може би дори аз нямаше да защитя вратичката на кучето. Може би заслужавах да ме съдят. Казах на семейство Куинлан, че Ели е мъртва. Трябваше да приемат думата ми, нямаше нищо останало от нея, което да го докаже. Когато вампирите изгорят, те изгарят изцяло, няма зъболекарски картони, няма нищо. Джеф също беше съвсем мъртъв. И двете им деца бяха изгубени. Някой трябваше да е виновен, защо не аз?