Лоръл Хамилтън - Кървави кости

Не прегърнах Лари, когато ми донесе дрехи, за да се преоблека, той ме прегърна. Отблъснах го по-бързо, отколкото ми се щеше, защото не исках да избухна в сълзи в прегръдките му. Просто да позволя на чифт приятелски ръце да ме държат, докато се разтапям. По-късно, по-късно.

На лицето му се бе появила огромна синина — от челюстта до средата на слепоочието. Изглеждаше сякаш е бил ударен с бейзболна бухалка. Имаше късмет, че Янос не му е счупил челюстта.

Беше ми донесъл сини дънки, червена тениска с яка, чорапи за джогинг, белите ми найкове, допълнителен кръст от куфара, сребърните ножове, файърстара заедно с кобура за под панталона и браунинга с раменния кобур. Беше забравил сутиена, но хей, с изключение на тази дреболия, беше перфектно.

Ножниците за китките щипеха, понеже минаваха над порязванията, но чувството отново да съм въоръжена беше прекрасно. Не се опитах да прикрия оръжията. Полицаите знаеха коя съм, а нямаше да преметна никой от лошите.

Само два часа след като бях изпълзяла от ковчега на Серефина, отбихме пред „Кървави кости“. Там имаше линейки и повече полицаи, отколкото човек можеше да преброи. Местни ченгета, щатски ченгета, федерални ченгета, беше си цяла палитра от полицаи. Пожарна кола плюс аварийната служба по пожарите допълваха официалния списък. А, да, и Лари и аз.

След смъртта на Магнус никой не пазеше Серефина и антуража й. Което не ги правеше беззащитни. О, не. Нищо от тази страна на Ада не би ме вкарало доброволно в сградата. Но имаше алтернативи.

Камионът с бензина спря от задната страна и изби един прозорец. Наблюдавах ги как пускат маркуча през прозореца на задната врата и освобождават струята.

Стоях под топлата слънчева светлина, хладният бриз играеше по кожата ми и прошепнах:

— Дано изгниеш в Ада.

— Каза ли нещо? — попита Лари.

Поклатих глава.

— Нищо важно.

Маркучът оживя и се разнесе острата сладка миризма на бензин.

Почувствах как тя се събужда. Почувствах как очите й се отварят широко в мрака. Вдишах сладката миризма на бензина и усетих как ръцете ми се хващат за краищата на ковчега.

Сложих ръце върху очите си.

— О, Боже.

Лари ме докосна по рамото.

— Какво има?

Продължих да притискам ръце към лицето си.

— Вземи пистолетите ми, сега.

— Какво…

— Направи го!

Ръцете ми се спуснаха надолу и погледнах към него. Погледнах към познатото му лице и Серефина също го видя. Прошепна ми: „Убий го.“

Откъснах ножовете от каниите им и ги оставих да паднат на земята. Започнах да отстъпвам към полицаите. Нуждаех се от хора с оръжия около мен, веднага.

Гласът в главата ми промълви:

„Анита, какво ще причиниш на майка си? Не искаш да ме нараниш. Nina, помогни на мама.“

— О, Господи! — Побягнах и почти се сблъсках с Брадфорд.

„Помогни ми, Nina. Помогни ми!“

Ръката ми се приближи към браунинга. Свих ръце в юмруци отстрани на тялото си.

— Брадфорд, обезоръжи ме веднага. Моля те.

Той ме зяпна, но извади пистолетите от кобурите им.

— Какво има, Блейк?

— Белезници, имаш ли белезници?

— Аха.

Протегнах ръце към него.

— Използвай ги — гласът ми звучеше измъчен, гърлото ми бе толкова стегнато, че едва дишах.

Помирисах парфюма „Дипнотик“, вкусих червилото на майка ми по устните си. Белезниците изщракаха по местата си. Отдръпнах се рязко от него, погледнах към тях и отворих уста да му кажа да ги свали, но я затворих.

Можех да почувствам как косата на майка ми гъделичка лицето ми.

— Помирисвам парфюм — каза Лари.

Погледнах го с разширени очи. Не можех да говоря, не можех да се движа. В момента не вярвах на себе си да правя каквото и да било.

— О, Господи — каза Лари. — Ти ще я усещаш как гори.

Просто го изгледах.

— Какво мога да направя?

— Помогни ми — гласът ми се беше снижил до шепот.

— Какво става с нея? — попита Брадфорд.

— Серефина се опитва да накара Анита да й помогне да се спаси.

— Вампирката вътре е будна? — попита той.

— Да — отвърнах аз.

Серефина беше излязла от ковчега си. Балната й рокля се потърка в краищата на вратата, която водеше към кухнята. Не можеше да иде по-близо, защото от прозореца влизаше сноп слънчева светлина. По пода към нея течеше бензин.

„Анита, помогни на мама.“

— Това е лъжа — казах аз.

— Кое е лъжа? — попита Брадфорд.

Поклатих глава.

„Анита, помогни ми, не искаш да умра. Не искаш да умра, не и когато можеш да ме спасиш.“

Паднах на колене, а закопчаните ми с белезници ръце се заровиха в чакъла.