Лоръл Хамилтън - Кървави кости

Трябваше ми малко време, докато го осмисля.

— Защо?

— Ти открадна от нея безсмъртната й кръв. Ще заемеш мястото й.

— Не беше безсмъртна — отвърнах аз. — Доказахме го.

— Беше могъща, некроманте, каквато си и ти. Тя ще пие от теб и ще живее.

— Ами аз?

— Ти ще живееш вечно, Анита, вечно.

Пропуснах частта с „вечното“ покрай ушите си, знаех по-добре как стоят нещата.

— Тя ще те вземе и пак ще го убие — обади се Жан-Клод.

Вероятно беше прав, но какво можех да направя?

— Тя пусна момичетата.

— Не го знаеш със сигурност, ma petite. Виждала ли си ги живи?

Прав беше.

— Некроманте.

Гласът на Янос ме накара да се завъртя обратно към него. Серефина беше подпряна на трона до него. Кръвта беше напоила бялата рокля, променяйки цвета й на черен, и я бе полепила по тънкото й тяло.

— Ела, некроманте — каза Янос. — Ела сега или човекът ще страда.

Тръгнах напред и Жан-Клод изкрещя:

— Не!

Янос замахна навън с една бледа паешка ръка точно над тялото на Лари. Бялата му риза се разкъса и напои с кръв. Не можеше да изкрещи с парцала, натъпкан в устата му, но ако Янос не го държеше, щеше да падне.

— Хвърли всичките си оръжия и ела при нас, некроманте.

— Ma petite, не го прави. Моля те.

— Трябва да го направя, Жан-Клод. Знаеш това.

— Тя го знае — отвърна той.

Погледнах го, бореше се безпомощно с три пъти по-тежките от него вампирки. Би трябвало да е нелепо, но не беше.

— Тя не просто те иска за себе си. Тя не иска аз да те имам. Ще те вземе напук на мен.

— Този път аз те поканих да играеш, помниш ли? — отвърнах аз. — Това е моето парти.

Тръгнах към Янос. Опитах се да не гледам зад него, да не гледам към какво друго се приближавах.

— Ma petite, не го прави. Ти си призната за господар. Не може да те вземе със сила. Трябва да се съгласиш. Откажи.

Само поклатих глава и продължих да вървя.

— Най-напред оръжията ти, некроманте — каза Янос.

Оставих двата пистолета на пода.

Лари яростно клатеше глава. Издаваше тихи протестни звуци. Съпротивляваше се, падайки на колене. Янос трябваше да пусне врата му, за да не го удуши.

— А сега ножовете ти — каза Янос.

— Няма…

— Не се опитвай да ни лъжеш.

Имаше право. Оставих ножовете на пода.

Сърцето ми биеше толкова силно, че едва можех да дишам. Спрях се точно пред Лари. Погледнах в сините му очи. Извадих парцала, нечия копринена кърпичка.

— Не го прави, Анита, не го прави. Не заради мен. Моля те! — по ризата му се появиха нови прорези, потече още кръв.

Той ахна, но не изкрещя. Погледнах към Серефина.

— Каза, че този номер с порязването работи само с аура на сила.

— Той има собствена аура — отвърна Янос.

— Пусни го. Пусни всички и ще го направя.

— Не го прави заради мен, ma petite.

— Правя го заради Лари, нищо не ми струва да включа всички.

Янос погледна към Серефина. Беше се отпуснала на една страна с полузатворени очи.

— Ела при мен, Анита. Нека докосна ръката ти и те ще ги пуснат, давам ти думата си, като един господар на друг.

— Анита, не! — Лари се бореше не да избяга, а да дойде след мен.

Янос замахна с ръка във въздуха и ръкавът на якето на Лари се обагри с кръв. Той изкрещя.

— Престани — казах аз. — Престани — тръгнах към него. — Не го докосвай отново. Не смей пак да го докоснеш.

Изплюх последните думи в лицето му, взирайки се в мъртвите му очи, и не почувствах нищо. Нечия ръка са отърка в моята и аз се извих с ахване. Бях позволила на гнева да ме отведе през тези последни няколко стъпки. Това, което ми предстоеше да направя, ме плашеше твърде много, че да се замислям за него.

Серефина беше изгубила едната си ръкавица. Голата й ръка се обви около китката ми, не твърде здраво и не болезнено. Взирах се в ръката й около моята и не можех да проговоря от биенето на сърцето си.

— Пусни го — каза тя.

В мига, в който Янос го освободи, Лари се опита да дойде при мен. Той го удари небрежно, така че го запрати на пода и го накара да се плъзне няколко метра.

Стоях замръзнала с ръката й върху моята. За един ужасяващ миг си помислих, че са го убили, но той изстена и се опита да се изправи.

Погледнах покрай Лари и срещнах погледа на Жан-Клод. Преследваше ме от години, а сега позволявах на друг вампир-господар да забие зъбите си в мен.

Серефина ме събори на колене, извивайки костите на ръката ми толкова силно, че си помислих, че ги е счупила. Болката ме накара да срещна очите й. Бяха тъмнокафяви, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Тези очи ми се усмихваха нежно.