Хорхе Букай - Нека ти разкажа

Приказки, които ме сближиха с хора, на чиято мъдрост се възхищавах и продължавам да се възхищавам.

И накрая приказки, които харесвам, които ме радват и които обичам все повече.

Всяка книга с приказки завършва, разбира се, с приказка. Тази се казва Историята на скрития диамант и е написана въз основа на един разказ на И. Л. Перец 18 18 Ицхок Лейбуш Перец (1852–1915 г.) — известен еврейски писател и драматург, живял в Полша, един от родоначалниците на еврейската литература на идиш. — Б.пр. .

В далечна страна живеел един селянин.

Имал си парче земя, на която сеел зърно, и малка градинка, където жена му понякога садяла и отглеждала зеленчуци, да си помагат в недоимъка.

Един ден, както обработвал земята, впрегнат в примитивното рало, той съзрял нещо, което блестяло силно сред буците плодородна земя. Невярващ на очите си, се приближил и го вдигнал. Било нещо като голямо стъкло. Изненадан от ослепителния му блясък под слънчевите лъчи, селянинът разбрал, че това е скъпоценен камък, и то сигурно много скъп.

За миг в главата му се завъртяло всичко, което можел да направи, ако продаде брилянта, но веднага си помислил, че този камък е дар от небето и трябва да го пази и да го използва само в краен случай.

Селянинът си свършил работата, взел диаманта и се прибрал у дома.

Дострашало го да го скрие вкъщи, затова, като се смрачило, отишъл в градината, изкопал дупка в земята сред доматите и заровил там диаманта. За да не забрави къде е заровен, сложил на мястото един жълтеникав камък, който намерил наблизо.

На другата сутрин селянинът повикал жена си, показал й камъка и я помолил за нищо на света да не го мести от мястото му. Жена му го попитала защо този странен камък трябва да остане в доматите й. Селянинът не посмял да й каже истината от страх да не я тревожи, затуй й рекъл:

— Това е много специален камък. Докато този камък стои тук, сред доматите, ще имаме късмет.

Жената не казала нищо за внезапната страст на мъжа си към суеверията и намерила начин да се справи с градинката с доматите.

Те имали две деца — момченце и момиченце. Веднъж момиченцето, което било на десет години, запитало майка си за камъка в градината.

— Той носи късмет — рекла майката. И момиченцето повярвало.

Една сутрин, като тръгвало за училище, то отишло при доматите и докоснало жълтеникавия камък (същия ден имало много труден изпит).

По една случайност — или защото момиченцето отишло по-уверено в училище — станало така, че получило много добра оценка на изпита и се убедило в „силата“ на камъка.

Следобед, когато се върнало вкъщи, момиченцето донесло едно малко камъче и го сложило до големия.

— Защо го правиш? — попитала майката.

— Щом един камък носи късмет, то два ще ни донесат още повече — рекло момиченцето съвсем логично.

И от този ден винаги, когато намирало такъв камък, го носело при другите.

И като на шега, от съпричастност или за да подкрепи дъщеря си, след известно време и майката започнала да трупа камъни до тези на момиченцето.

А момченцето растяло с мита за камъните, който ги съпътствал в живота. И от малко се научило да трупа жълти камъни.

Един ден донесло някакъв зеленикав камък и го оставило при другите…

— Защо правиш това, моето момче? — укорила го майката.

— Помислих, че със зеления купчината може да стане по-хубава — отвърнало момчето.

— В никакъв случай, синко. Махни този камък оттам.

— Но защо да не го оставя при другите? — запитало момчето, което било малко непослушно.

— Защото… Ами… — запънала се майката (тя не знаела защо само жълтите камъни носят късмет; помнела само думите на мъжа си, който й казал, че „такъв камък сред доматите носи късмет“).

— Защо, мамо? Защо?

— Защото… жълтите камъни носят късмет само ако няма други наоколо — излъгала майката.

— Не може да бъде — усъмнило се детето. — Защо да не носят пак късмет, ако има и други?

— Защото… ами… ами… защото камъните на късмета са много ревниви.

— Ревниви ли? — повторило момчето и се засмяло. — Ревниви камъни? Това е смешно!

— Виж какво, не знам нито защо трябва, нито защо не трябва. Ако искаш да разбереш, питай баща си — рекла майката. И отишла да си гледа работата, но преди това махнала последния зеленикав камък, донесен от момчето.

Същата вечер синът чакал до късно баща си да се върне от полето.

— Татко, защо жълтите камъни носят късмет? — попитал той още щом баща му се прибрал. — И защо зелените не носят късмет? И защо жълтите носят по-малко късмет, ако до тях има зелен камък? И защо трябва да са сред доматите?