Хорхе Букай - Нека ти разкажа

— Да.

— Всеки ли?

— Ще го кажа така: на всеки, който иска, може да му е от полза.

— Но защо някой би могъл да не иска да има полза?

— Антъни де Мело 17 17 Йезуитски свещеник и психотерапевт (1931–1987 г.). — Б.пр. има една чудесна притча, която май ще ни помогне в случая…

Един човек се разхождал по уличките на провинциален град. Разполагал с време и затова спирал за малко пред всяка витрина, пред всеки магазин, на всеки площад. Като завил на един ъгъл, изведнъж се озовал пред скромно магазинче, под чиято тента не било изложено нищо. Заинтригуван, той отишъл до прозорците и доближил лице до стъклото, за да надникне в тъмната витрина… Вътре съзрял само един пюпитър, на който имало малка табела, писана на ръка, която гласяла:

МАГАЗИН НА ИСТИНАТА

Мъжът се изненадал. Помислил си, че това е някакъв трик, но не могъл да си представи какво се продава там.

Влязъл.

Приближил се до госпожицата на първия щанд и попитал:

— Извинете, това магазинът на истината ли е?

— Да, господине. Какъв вид истина търсите? Частична истина, относителна, статистическа или пълната истина?

Значи тук продават истина. Никога не му било хрумвало, че това е възможно. Да отидеш някъде и да получиш истината било прекрасно.

— Пълната истина — отвърнал мъжът, без да се колебае.

„Толкова съм уморен от лъжите и фалша — помислил си той. — Не искам повече общи приказки и оправдания, лъжи и измами“.

— Пълната истина! — повторил той.

— Добре, господине, последвайте ме.

Госпожицата повела клиента към друг сектор и като му посочила един продавач с мрачно лице, му рекла:

— Господинът ще ви обслужи.

Продавачът се приближил, очаквайки мъжът да му каже какво иска.

— Искам да купя пълната истина.

— Аха. Извинете, господине, но знаете ли каква е цената й?

— Не. Каква е? — отвърнал той по навик. Но всъщност знаел, че е готов да плати всякаква цена за истината.

— Цената е — рекъл продавачът, — че ако си тръгнете с истината, никога повече няма да намерите покой.

Тръпки побили по гърба на мъжа. Не бил и помислял, че цената е толкова висока.

— Бла… благодаря… Извинете… — измърморил той.

Обърнал се и излязъл от магазина с наведена глава.

Почувствал се малко тъжен, като разбрал, че още не е готов за абсолютната истина, че все още има нужда от някакви лъжи за утеха, от някои митове и блянове, в които да намира покой, от някои оправдания, за да не се изправи лице в лице със самия себе си…

„Може би по-късно“, помислил си.

— Невинаги това, което е полезно за мен, е такова и за другия, Демиан. Човек може просто да сметне — и така трябва да бъде, — че цената на нещо полезно е твърде висока за него. Редно е всеки сам да решава каква цена иска да плати за това, което получава, и е логично всеки сам да избира момента, в който да получи онова, което светът му предлага, било то истината или каквато и да е друга „полза“.

Не знаех какво да кажа.

И Дебелия добави:

— Има една стара арабска поговорка, която гласи:

За да разтовариш халвата, най-важно е да имаш съдове, в които да я сложиш.

… с мъдростта и с истината е също като с халвата…

Сеансът започна зле, по онзи гаден начин, както когато идвах в кабинета, без да знам за какво искам да говоря, и мълчах. Или знаех за какво искам да говоря, но не го правех. Или си давах сметка, че би било по-добре да не идвам, но вече бях там. Или когато и Дебелия нямаше желание да говори и не ми помагаше. Или му се искаше да помогне, но мълчеше…

Това бяха мълчаливите сеанси.

Напрегнати сеанси.

Досадни сеанси.

— Вчера написах нещо — казах най-сетне на Дебелия.

— Така ли?…

„Кратък отговор“, помислих си.

— Да — отвърнах още по-кратко.

— И какво?… — запита той. „Пак ще ме ядоса“, помислих си.

— Казва се Въпроси , но не са въпроси.

— И какво ще правиш с твоите въпроси, които не са въпроси?

— Иска ми се да ти ги прочета. Не съм ги погледнал, откакто ги написах снощи. И знам, че не търся отговорите, така че няма нужда да ми отговаряш. Искам само да ги чуеш. Искам да кажа, че са само идеи, не са въпроси.

— Разбирам… — отвърна Дебелия. И се приготви да слуша.

Трудно, нали?

Почти невъзможно?

Или може би… съвсем невъзможно?

Как да живееш, когато си различен?

Има ли смисъл от това терзание?

А можеш ли да живееш по друг начин, когато разбираш нещата или поне са ти ясни?

Иначе защо да работя над себе си?