Хорхе Букай - Нека ти разкажа

„Да ме пратят за зелен хайвер…“ Това звучи като въдица.

И как няма да звучи така? Дори самият израз „Да лапнеш въдицата“ го потвърждава. Да лапнеш въдица, на която е закачен вкусен червей или още по-лошо — някоя съблазнителна, пъстра, красива муха… от пластмаса!

Пращат ме за зелен хайвер, лапвам въдицата… И какви ли не още сравнения, за да те примамят. Но кои „червеи“ са най-съблазнителни за мен?

Обещанията за вечна любов…

Заблудата за пълно разбиране…

Оценката и признанието на другите…

Желанието да си първият, видял нещо, което никой не е забелязал…

Суетата да си нещо повече от другите…

Погледът, който ме вижда такъв, какъвто аз искам…

Нечия безусловна подкрепа…

И толкова други…

Толкова много!

Осъзнавах, че с времето, с опита и израстването ми се учех да изплювам все по-бързо въдиците, които налапвах… Но какво да правя с раните?

— А раните, Хорхе? — запитах го аз. — Раните? Учиш ме да подминавам мъртвите бозави червеи. Непрекъснато ми сочиш пластмасовите мухички, за да не се нанизвам на въдиците, но струва ми се, не ме учиш как да избегна раните. Изглежда, че в крайна сметка, съдбата на доверчивите като мен е да живеят с белезите от раните, получени от захапаните въдици и от онези, които не можем да преглътнем. Но това, което аз искам, Хорхе, е поне да не се наранявам повече. Отказвам да завися от желанията на другите да ме нараняват или лекуват. Не искам…

— Това е цената, Демиан, това е цената. Помниш ли розата от Малкият принц?

— Да… Знам какво искаш да кажеш: „… ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници“…

— Точно така — потвърди Дебелия.

Помълчах, мислейки за тази смесица от болка, гняв, примирение и безсилие.

След туй му се оплаках:

— И все още смятам, че лъжецът има доста предимства и плаща много по-ниска цена.

— Понякога да, понякога не — отвърна Дебелия. — Но и да лъжеш е рисковано. При всички положения най-лошото е, че лъжата НЕ ВЪРШИ РАБОТА… Рано или късно всяка измама лъсва и всичко, което привидно е постигнато, се стопява като мъглата, когато изгрее слънце… Освен това, понякога в живота става така, че лъжата се обръща срещу измамника.

Дебелия притвори очи и се замисли.

— Откри ли приказката? — досетих се аз.

— Открих я…

Когато Лиендзъ умрял, жена му Зуми, големият му син Линг и двете му малки деца изпаднали в крайна бедност.

Докато главата на семейството бил жив, работел от тъмно до тъмно в оризовите поля на Ченг.

По-голямата част от надницата му изплащали с ориз и той получавал само по някоя и друга монета, които едва стигали за най-належащите нужди на семейството, от които на първо място били парите за учителите и за тетрадките на Линг и братята му.

В деня, когато умрял, Лиендзъ излязъл от дома си, както винаги, по тъмно. По пътя за оризищата той чул виковете за помощ на един старец, който бил повлечен от пълноводната река.

Лиендзъ го познал. Това бил старият Ченг, собственикът на оризовите поля.

Работникът не бил добър плувец, а трябвало да може да плува много добре само, за да влезе в реката, камо ли да се опитва да спасява стареца.

Огледал се наоколо, но никой не минавал по пътя по това време… А за да изтича да търси помощ, му трябвал повече от половин час…

Импулсивно Лиендзъ се хвърлил в реката.

Още щом стигнал до стареца, течението понесло и него надолу по реката.

Безжизнените тела на двамата изплували, прегърнати, във вира няколко километра по-надолу…

Може би защото синовете на стареца искали да обвинят по някакъв начин Лиендзъ за смъртта на баща си или защото Линг бил твърде малък да работи, или пък защото, както казвали, нямало толкова работа в оризовите поля, станало така, че синовете на мъртвеца отказали да дадат възможност на Линг да поеме работата на баща си.

Младият Линг настоявал.

Първо им казал, че е на тринайсет години и е достатъчно голям, за да работи. После — че тази работа му е останала в наследство от баща му. След това заговорил, че е способен да работи и е много сръчен. И когато нищо не помогнало, Линг ги помолил да му дадат работа заради затрудненията на семейството му.

Но нищо не могло да ги убеди и младежът бил помолен да напусне оризището.

Линг се възмутил и надигнал глас, искал справедливост за саможертвата на баща си, говорел за експлоатацията, за правата си, молел се за оцеляването си…

Съпротивлявал се, но бил прогонен насила и изхвърлен на прашната улица…