Хорхе Букай - Нека ти разкажа

Щом се прибрал, Нолав се затворил в покоите си и се замислил над станалото.

Изведнъж му хрумнало нещо.

Заповядал да извикат свещеника. Той сигурно знаел нещо за тази всеобща лудост.

Отишли бързо да повикат стареца и го отвели при феодала.

— Защо твоите хора се надпреварват да бъдат екзекутирани?

Старецът не отговорил.

— Говори!

Мълчание.

— Заповядвам ти!

Мълчание.

— Не ме предизвиквай. Има начини да те накарам да проговориш!

Мълчание.

Старецът бил отведен в залата за мъчения и подложен с часове на най-ужасните изтезания. Но не проговорил.

Тиранинът пратил стражите си в храма да доведат някои от учениците му.

Когато те дошли, им показал пребития учител и ги попитал:

— Каква е причината, поради която хората искат да бъдат екзекутирани?

Старият свещеник промълвил едва-едва:

— Забранявам ви да говорите!

Господарят на тези земи знаел, че не може да заплаши със смърт никого от хората, които се намирали там. Затуй им рекъл:

— Ще подложа учителя ви на най-ужасните мъчения, които някой може да си представи. И ще ви принудя да присъствате на тях. Ако обичате този човек, кажете ми тайната и след това всички ще се разотидете.

— Добре — отвърнал един от учениците.

— Не говори — рекъл старецът.

— Продължавай! — заповядал Нолав.

— Ако някой бъде екзекутиран днес… — започнал ученикът.

— Замълчи! — повторил старецът. — Ако разкриеш тайната, ще те прокълна…

Господарят махнал с ръка и старецът получил такъв удар, че изгубил съзнание.

— Продължавай! — заповядал той.

— Първият човек, който бъде екзекутиран днес след заник-слънце, ще стане безсмъртен.

— Безсмъртен ли? Лъжеш! — рекъл Нолав.

— Има го в Светото писание — отвърнал момъкът. И като извадил книгата от торбата си, прочел един пасаж, в който това се потвърждавало.

„Безсмъртен!“, помислил си феодалът.

Единственото, от което диктаторът се страхувал, било смъртта, а сега получавал една възможност да я победи. „Безсмъртен“, помислил си той.

Феодалът не се поколебал дори за миг. Поискал хартия и перо и заповядал самият той да бъде екзекутиран.

Изгонили всички от двореца и по залез-слънце Нолав бил екзекутиран според собствената му заповед.

Така народът се освободил от потисника и се надигнал да се бори за свободата си. След няколко месеца всички били свободни.

Никой не споменал повече за феодала, освен в нощта на екзекуцията му, когато учениците, които лекували раните на своя учител, получили благословията му, задето рискували живота си, и поздравленията му за добре свършената работа.

— Защо феодалът повярвал на такава лъжа, Демиан? Защо стигнал дотам, че да заповяда собствената си екзекуция заради някаква история, разказана му от онези, които го мразели? Защо се хванал в клопката на учителя? Отговорът е само един:

Защото искал да вярва в това.

Искал е да мисли, че е вярно. И това, Демиан, е една от истините, които ни мобилизират по най-невероятния начин, който съм виждал. Ние вярваме в някои лъжи по много причини, но най-вече защото искаме да вярваме в тях.

Онзи ден ме питаше защо се тормозиш заради някого, който ТЕ лъже?

Тормозиш се, защото би искал да вярваш, че това, което ти казва, е истина!

Ето и отговора:

Човек попада най-лесно в капана на лъжата, когато тя отговаря на желанията му.

Както след всеки повратен момент, мислите в главата ми започнаха да се подреждат и да се навързват логично.

Колко пъти в живота си съм се мъчел да разбера невероятната мистерия на вечните купувачи на евтини долари.

И не успях да открия никакво обяснение за безбройните жертви на измами.

Какво ли му минава през главата на човек, който си мисли, че е купил презокеански кораб за няколко монети?

Как човек стига дотам, че да прави сделки с мошеници?

Защо един средно интелигентен човек ще плати за дадена стока някаква смешна цена, за да открие, че тя е само лъскав боклук?

И отговорът най-после се появи: всички измамени са мислели в един момент, че това е изгодно за тях. Повечето са потривали тайно ръце за бъдещата печалба. Мнозина са се радвали, смятайки, че те са умниците, измамили някого…

Дали и аз не правех същото, като налапвах някоя въдица?

Да, разбира се, че го правех.

Точно това правя, когато ме пращат за зелен хайвер.

„Да ме пратят за зелен хайвер“ значи просто да се хвана за някое обещание или твърдение, което ми звучи приятно.