Хорхе Букай: Нека ти разкажа

— Как така не си постигнал?

— Чака ме още много работа, Демиан. Нещо повече, макар да смятам, че животът ми ще е доста дълъг, не мисля, че някога ще мога да се насладя на абсолютната пълнота. Да се насладя на факта, че не очаквам нищо повече, на умствената нагласа за пълното приемане на нещата…

— Нима искаш да кажеш, че си правиш целия този труд, макар да смяташ, че той никога няма да ти донесе пълно удовлетворение?

— Да.

— Ти си луд.

— Така е. Но за твое щастие съм луд, който разказва приказки, и вече съм готов да ти разкажа една.

Старият Елиаху бил коленичил край финиковите палми в един оазис, скътан в най-отдалечените краища на пустинята.

До оазиса се приближил да напои камилите си неговият съсед Хаким — заможен търговец, и видял как Елиаху, плувнал в пот, като че копае в пясъка.

— Как е, старче? Мир на душата ти.

— И на твоята — отвърнал Елиаху и продължил да копае.

— Какво правиш тук в тая жега с лопата в ръце?

— Садя — отвърнал старецът.

— Какво садиш, Елиаху?

— Фурми — рекъл той и посочил палмовата горичка край него.

— Фурми! — повторил съседът му. И притворил очи като човек, който приема най-голямата глупост на света с разбиране. — Мозъкът ти е заврял от жегата, скъпи друже. Ела, остави това и да идем да пийнем нещо в палатката.

— Не, трябва да довърша саденето. После, ако искаш, ще пийнем…

— Кажи ми, старче, на колко си години?

— Не знам… На шейсет, на седемдесет, осемдесет… Не знам… забравил съм. Но какво значение има?

— Виж, друже. На фурмите им трябват повече от петдесет години да израстат и чак когато станат големи палми, могат да дадат плод. Знаеш, че не ти желая злото. Дано живееш сто години, но нали разбираш, че трудно ще дочакаш реколта от нещо, което садиш сега. Остави всичко и ела с мен.

— Слушай, Хаким. Аз ядох фурмите, посадени от другиго, който също не е смятал, че ще яде от тях. Садя днес, за да могат утре други да ядат фурмите, които съм посадил… И дори това да е само в чест на онзи непознат мъж, си струва да си свърша работата.

— Добър урок ми даде, Елиаху. Нека ти се отплатя с торбичка монети за поуката, която ми даде днес. — И като казал това, Хаким пуснал в ръката на стареца една кожена торбичка.

— Благодаря ти за монетите, приятелю. Виждаш ли какво става понякога: предсказваше ми, че няма да дочакам реколтата от това, което садя. И като че имаше право, ала виж, още не съм свършил със саденето — и вече спечелих торба монети и признателността на един приятел.

— Мъдростта ти ме изумява, старче. Това е вторият голям урок, който ми даваш днес, и той може би е по-ценен от първия. Позволи ми да ти се отплатя и за него с още една торбичка с монети.

— А понякога става така — продължил старецът. И протегнал ръка, гледайки двете торбички с монети. — Садих и не чаках реколта, но още преди да съм свършил, спечелих не една, а две награди.

— Стига толкоз, старче. Стига си говорил. Боя се, че ако продължиш да ме поучаваш, цялото състояние няма да ми стигне, за да ти се отплатя…

— Разбираш ли, Демиан? — запита ме Дебелия.

— Нещо повече. Проумявам! — отвърнах аз…

… Онзиден, когато сеансът свърши, Дебелия ми даде един затворен плик, на който пишеше: „За Демиан“.

— Какво е това? — запитах го.

— За теб е. Написах го преди много месеци.

— Преди много месеци ли?

— Да. В интерес на истината, хрумна ми няколко седмици след като започна да идваш на терапия. Четях една поема, написана от американеца Лео Бут. Текстът на Бут започваше с първия пасаж от това, което ще прочетеш сега… И докато четях, пред очите ми изплува твоят образ и думите ти от първите сеанси прозвучаха в ушите ми… Така че седнах и написах това за теб.

— И защо ми го даваш точно сега?

— Защото мисля, че по-рано не би го разбрал.

Започнах да чета…