Хорхе Букай - Нека ти разкажа

Защо да ходя на терапия?

Каква е ролята на един терапевт? Да мъти главите на хората, които сигурно ще го разберат, защото страдат?

И каква е моята роля в това лутане?

Нима не заменям едно страдание с друго, в което нямам дори утехата, че мога да го споделя с повече хора?

Какво е психотерапията? Огромна машина за разочарованията на „избраниците“?

Нещо като секта на садисти, измислящи ексцентрични начини за мъчение, изтънчени и уникални?

Нима не е по-добре да изстрадаш нещо реално, отколкото да се радваш на един измислен, безметежен свят?

Има ли смисъл да съзнаваш напълно самотата и житейския компромис със самия себе си?

Каква е ползата, моля, каква е ползата да не очакваш нищо от никого?

Ако материалният свят е гаден, ако реалните хора са отрепки, ако истинските случки в живота ни са кошмари, нима да оздравееш значи да потънеш в лайната и да заплуваш в човешката мръсотия?

Не са ли прави религиите, които в замяна на непостижимото тук предлагат утеха в отвъдното?

Не са ли прави и като оставят всичко в ръцете на всемогъщия Бог, който ще се погрижи за нас, ако се държим добре?

И не е ли много по-лесно да се държа добре, отколкото да съм самият аз?

Не е ли много по-просто и полезно да приемеш идеята за доброто и злото, която всички смятат за вярна?

Или поне да си като всички, които живеят така, сякаш вярват напълно в нея?

Не са ли прави магьосниците, маговете, лечителите и чудотворците, като искат да ни изцерят с магията на вярата ни?

Не са ли прави онези, които залагат на безкрайната способност на ума ни да контролира всяко събитие и ситуация?

Не е ли вярно, че всъщност всичко е вътре в мен и че животът ми е само малък кошмар от вещи, хора и случки, създадени от въображението ми?

Кой може да повярва, че това, което става, е единствената възможност?

И ако е така, каква полза има да знаеш повече за тази възможност?

Нима някой е длъжен да ме разбира?

Нима е длъжен да ме приема?

Нима е длъжен да ме слуша?

Нима е длъжен да ме харесва?

Нима е длъжен да не ме лъже?

Нима е длъжен да се съобразява с мен?

Нима е длъжен да ме обича, както аз бих искал?

Нима е длъжен да ме обича колкото аз бих искал?

Нима някой е длъжен да ме обича?

Нима е длъжен да ме уважава?

Нима някой е длъжен да знае, че съществувам?

А ако никой не знае, че съществувам, защо живея?

И ако животът ми няма смисъл без човека до мен, как да не пожертвам всичко, да, ВСИЧКО, за да стигна до този смисъл?

… И ако пътят от раждането до ковчега е самотата, защо да се залъгваме и преструваме, че можем да намерим приятел?

Дебелия се прокашля…

— Ама че нощ е била снощи, а?

— Да… — отвърнах. — Черна, много черна.

Моят терапевт протегна ръце и ме подкани да седна в скута му.

Направих го, а Хорхе ме прегърна, както се прегръща дете, предполагам…

И аз усетих топлината и любовта на Дебелия и останах така до края на сеанса, стихнал, замислен…

— Виж, струва ми се, че всичко, на което ме учиш, е много вярно, и разбира се, с радост бих приел, че може да се живее така… Но всъщност смятам, че твоят модел на живот е само за една красива теоретична постановка, непостижима в ежедневието.

— Не мисля…

— Разбира се! Не мислиш, защото на теб сигурно ти е по-лесно, отколкото на другите. Изградил си свой начин на живот и сега всичко е по-просто. Но аз, както и повечето хора, живея в един нормален, обикновен свят. И ние никога няма да можем да постигнем всичко, което е необходимо, за да му се радваме.

— Всъщност, Демиан, и аз принадлежа на същия този реален свят, от който си и ти. Живея като всички в света на ежедневието и съжителствам със същите нормални и обикновени хора, които познаваш и ти… Съгласен съм, че живея малко по-добре от повечето хора, които познавам, но искам да проумееш две неща: първото е, че цената не беше никак малка. Изграждането на този „начин на живот“, както ти го наричаш, ми костваше много усилия и всеотдайност, много болка и най-вече — много загуби. А второто е, че това е процес. Искам да кажа, че ми трябваше доста време, за да променя онова, което трябваше да се промени, да не позволя да се разруши онова, което трябваше да се опази, и да измина пътя, който бях избрал. Това не стана от само себе си, нито от днес за утре…

— Предполагам. Но поне си знаел, че в края на пътя те чака наградата, на която се радваш днес.

— Не е така. И това е още един от предразсъдъците, върху които градиш тезата си. Никога не съм имал гаранции за каквато и да било награда. По-скоро бих казал, че целият път, изминат от мен дотук, е само един залог за резултат, който всъщност още не съм постигнал.