Тери Пратчет - Масклин

— Колкото щеш — каза Масклин. — Там, където живеехме, нямаше нищо друго освен „навън“ — от единия край на света, та чак до другия.

— О — смутолеви Гърдър. — Е, мисля, че има достатъчно навън, за да продължим. Много добре.

Масклин се обърна и погледна нагоре, към камиона. Беше се набил почти като клин в една тясна уличка, затънала в боклук. В единия й край имаше голям трап.

Другият й край — далечният — цял сияеше под ярките улични лампи в дъжда. Докато Масклин гледаше, край тях прошумоля кола с мигаща синя лампа отгоре. Тя пееше. Той не можа да се сети за друга дума, с която би могъл да опише този звук.

— Ама че странно — каза Гърдър.

— Понякога и у дома ги виждахме — рече Масклин. Всъщност на него тайничко много му харесваше, след всичкото това изминало време, да бъде онзи, който знае, кое какво е. — По магистралата вървяха такива. Иии — иии — ууу — иии — ууу. Мисля, че така карат хората да се отместят.

Те пропълзяха по уличката и проточиха шии иззад ъгъла на тротоара — тъкмо когато още една виеща кола профуча край тях.

— О, Изобилен Пазарлък! — отрони Гърдър и затисна уста с ръце.

Магазинът гореше.

Пламъците плющяха от горните прозорци като завеси на вятъра. Гъст облак дим меко се издигна над покрива и се възправи като тъмна колона сред дъждовното небе.

Това бе Последната разпродажба на Магазина. Голяма Разпродажба на специално подбрани искри и пламъци за всеки джоб.

По улицата под него се блъскаше тълпа човеци. Имаше два-три камиона със стълби на тях. Изглежда, сякаш пръскаха сградата с вода.

Масклин метна кос поглед на Гърдър. Чудеше се какво ли ще направи старият ном. Всъщност той прие всичко много по-добре, отколкото би повярвал Масклин, но щом отвори уста, гласът му прозвуча като курдисан — все едно, че се насилваше да говори с равен тон.

— Не… не е както си го представях — проскърца той.

— Не е — съгласи се Масклин.

— Ние… ние сме се измъкнали тъкмо навреме.

— Да.

Гърдър се прокашля. Все едно бе провел дълъг дебат със себе си и най-накрая беше стигнал до решение.

— Благодарение на Арнолд Брос (създаден в 1905) — каза той твърдо.

— Моля?

Гърдър се взря в очите на Масклин.

— Ако Той не беше те извикал в Магазина, още да сме си там вътре — каза той. С всяка дума звучеше все по-уверено.

— Но… — Масклин млъкна. Нямаше никакъв смисъл в това. Ако не бяха тръгнали, нямаше да има пожар. Или пък щеше да има? Кой знае, може ли да бъдеш сигурен? Може пък от кофите с пожар да е изскочил някой пожар. По-добре да не се препира. Има някои неща, за които хората хич не обичат да спорят — помисли си той. Всичко това беше много озадачаващо.

— Смешна работа е, че оставя Магазина да изгори — рече той.

— Не му се налагаше да го оставя — каза Гърдър. — Има пръскачки, пък и ония специалните работи, дето карат огъня да излиза през тях. Пожарни изходи — тъй им викат. Но той остави Магазина да изгори, защото той вече не ни е нужен!

Целият горен етаж рухна сам навътре. Чу се грохот.

— Толкоз със Счетоводния отдел — обади се Масклин. — Надявам се, че всички човеци са се измъкнали навън.

— Какви човеци?

— Знаеш кои. Нали видяхме имената им по вратите: Заплати, Счетоводство, Персонал, Генерален Директор… — заизрежда Масклин.

— Сигурен съм, че Арнолд Брос (създаден в 1905) е уредил въпроса — каза Гърдър.

Масклин сви рамене. И видя — силует сред светлината на пожара — Рязко Смъкнати Цени. Тази шапка нямаше как да я сбъркаш. Дори държеше фенера си и беше потънал в разговор с други човеци. После леко се извърна и Масклин видя лицето му. Изглеждаше страшно ядосан.

А изглеждаше и съвсем като човек. Без ужасната лампа, без нощните сенки в Магазина, Рязко Смъкнати Цени си беше просто човек като другите.

От друга страна…

Не, много сложно ставаше. А имаше и по-важни неща за вършене.

— Хайде — каза той. — Да се връщаме. Мисля, че трябва да стигнем възможно най-далече колкото се може по-бързо.

— Ще се помоля на Арнолд Брос (създаден в 1905) да ни води и да ни показва пътя — натърти Гърдър.

— Да, добре — каза Масклин. — Добра идея. Защо пък не? Само че сега наистина трябва да…

— Не гласи ли Табелата му: „Ако не виждате онова, което търсите, моля, попитайте?!“ — каза Гърдър.

Масклин го сграбчи здраво за ръката. На всеки му трябва по нещо, помисли си той. Пък и знае ли ном.

— Дърпам тая връв — посочи Ангало конеца, който се спускаше от рамото му и се губеше в дълбините на кабината, — и водачът на кормилната бригада за въртене наляво ще разбере, че искам да завия наляво. Конецът е вързан за ръката му. А пък този, другият, стига до дясната бригада. Така че няма да ни трябват толкова много сигнали, а Доркас ще може да се съсредоточи върху скоростите или каквото и да е там. Спирачки и прочее. В края на краищата — добави той, — когато искаме да спрем, не винаги можем да разчитаме, че ще се изпречи някоя стена, та да се блъснем в нея.