Тери Пратчет - Масклин

Масклин навъсено кимна. Сигналистът се позамисли и размаха знаменцата.

Масклин долавяше отдалеч как Доркас крещи команди. Чу се страхотно стържене, а после един як трус почти го събори от платформата! Успя да се приземи на ръце и колене и погледна Гърдър в лицето. Въпросното лице беше доста уплашено.

— Вървим! — изкрещя Канцеларият.

Масклин се втренчи в предното стъкло.

— Да. И знаеш ли какво? — изкрещя той и скочи като пружинка на крака. — Вървим назад !

Ангало се заклатушка към сигналиста, който беше изпуснал едното знаменце.

— Бавно напред — това казах! Бавно напред! Не назад! Напред!

— Дадох сигнала за „напред“!

— Да, ама вървим НАЗАД! Дай сигнал за „напред“!

Сигналистът напипа флагчето си и замаха като луд.

— Не, не давай сигнал „напред“, дай само „сто…“ — подхвана Масклин.

От далечния край на камиона се чу звук. Единствената уместна дума, за да го назовеш, би била „хруссс“, но тя беше твърде късичка и проста, за да опише гадната бъркотия от метални звуци и труса, който пак хвърли Масклин по корем. Моторът спря.

Екотът заглъхна.

— Съжаляваме-е-е-е — долетя от далечината викът на Доркас. Чуха го да говори нещо на отборите с дуднещ глас. Явно им четеше конско:

— Доволни ли сме? Доволни сме, а? Като казах да придвижите скоростния лост нагоре, наляво и пак нагоре, имах предвид точно нагоре, наляво и пак нагоре, а не нагоре и надясно и нагоре! Ясно?

— Кое „дясно“, сър? Вашето или нашето?

— Което ще да е!

— Не… Ама…

— Няма, „ама“!

— Да… Ама…

Масклин и другите седнаха, а караницата под тях буксуваше насам-натам. Гърдър все още лежеше на дъските.

— Ние наистина вървяхме ! — шепнеше той. — Арнолд Брос (създаден в 1905) беше прав! Всичко си върви.

— На мен ми се ще да мръднем и малко по-нататък, ако е съгласен — намуси се Ангало.

— Ей, вие там! — избумтя гласът на Доркас. Звучеше като на развеселен луд. — Тук долу работата нещо се закучи. Сега всичко оправихме. Кажете, когато сте готови!

— Пак ли трябва да гледам в огледалото — ти какво ще кажеш? — попита Масклин Грима. Тя сви рамене.

— Аз бих го пропуснал това — обади се Ангало. — Давай направо да тръгваме. И то колкото се може по-скоро, да ти кажа. Намирисва ми на… на бит-син. Сигурно сме бутнали някое от големите консервища, знам ли…

— Лошо, а? — обади се Масклин.

— Гори — отвърна Ангало. — Само една искричка — и да видиш кво става!

Моторът пак се съживи и нададе рев. Този път мръднаха наистина напред, след малко стържене, и се плъзнаха по пода, докато не застанаха пред голямата стоманена врата. Камионът подрипна леко и спря.

— Ще ми се да се упражня малко в завоите — изкрещя Доркас. — Да позагладя някой ръб!

— Мисля, че да стоим тук хич не е добра идея — намеси се трескаво Ангало.

— Прав си — отвърна Масклин. — Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Сигнализирай на Доркас да отвори вратата.

Сигналистът се маеше.

— Не мисля, че имаме сигнал за това — смънка той. Масклин се наведе над релсата.

— Доркас!

— Да?

— Отвори вратата! Трябва да се махаме! Веднага!

Далечната фигура допря длан до ухото си.

— Кое?

— Казах, отваряй вратата! Спешно е!

Доркас май известно време обмисляше това, а после вдигна мегафона си:

— Ще ми се смееш, ако ти кажа това.

— Какви ги разправя? — обади се Грима.

— Щели сме да му се смеем — обясни Ангало.

— О. Добре де.

— Казвай! — изкрещя Масклин. Отговорът на Доркас се загуби сред моторния джангър.

— Кво? — изкрещя Масклин.

— Кво?

— Ти кво каза?

— Казах, че в целия тоя юруш съвсем забравих за вратата!

— Кво каза? — попита Гърдър.

Масклин се извърна и погледна вратата. Доркас много се бе гордял с това, как е успял да направи отварянето й невъзможно. Сега изглеждаше извънредно затворена. Ако нещо без лице можеше да изглежда самодоволно, то тъкмо тази врата бе успяла.

Той се обърна, крайно вбесен, а също и крайно навреме, за да види как вратичката, която водеше към останалата част на Магазина, леко се открехва. Там, зад малкото кръгче бяла, режеща светлина, имаше някой.

— Ужасният му фенер — мярна се в ума на Масклин. Беше Рязко Смъкнати Цени.

Масклин усети, че мислите му потекоха много отчетливо и много бавно.

— Той е просто човек — гласяха те. — Нищо страшно няма. Просто човек, а и името му го пише на значката, в случай че забрави кой е — като ония женски човеци в Магазина, дето се казват „Трейси“ или „Шарън“, или „Мисис Дж. И. Уилямс, Отговорник“. Че това си е добрият стар „Охрана“. Той живее долу в котелното и пие чай. Чул е шума. Дошъл е да види какво го вдига. Което ще рече — нас.