Тери Пратчет - Масклин

И Грима беше горе. Гърдър я беше попитал какво прави там. Тя го бе попитала той какво прави там. После и двамата бяха погледнали Масклин.

— Ще ми помага с четенето — каза той и тайничко въздъхна облекчено. Въпреки всичките му усилия не го биваше много в четенето. Явно имаше някаква цака, дето не можеше да я хване. От друга страна, Грима сякаш го правеше, без да му мисли. Ако мозъкът й избухваше, то явно го правеше по много скришен начин.

Тя лукаво кимна и изправи пред него Правилника за движение по пътищата.

— Ей, това трябва да се прави — несигурно каза той. — Преди да запалите, трябва да погледнете в опле…

— В огледалото — обади се Грима.

— В огледалото. Точно така пише. В огледалото — твърдо каза Масклин.

Той погледна въпросително към Ангало, който сви рамене.

— Нищо не знам за това — обади се той. — Моят шофьор току го поглеждаше, ама знам ли защо.

— Дали трябва да го гледаш по специални причини? Искам да кажа, дали пък не трябва да му направиш някоя муцуна или какво?

— Както ще да е, по-добре всичко да си го вършим по реда — твърдо рече Гърдър. Той посочи с ръка. — Ей там има огледало — горе на тавана.

— Ама че на тъпо място са го сложили — обади се Масклин. Успя да го закачи с една абордажна кука и след като се понапъна, се издърпа горе при него.

— Виждаш ли нещо? — извика Гърдър.

— Само мене си.

— Хубаво, слизай сега. Нали го направи, това е важното.

Масклин се плъзна долу на платформата. Дъските се разклатиха под него.

Грима надникна в „Правилника“.

— После трябва да дадеш сигнал за намеренията си — обади се тя. — Това поне е ясно. Сигналист!

Един от помощниците на Доркас пристъпи напред като че малко несигурно. Държеше внимателно две бели знаменца, насочени надолу.

— Да, сър, мадам? — обади се той.

— Кажи на Доркас — Грима се спогледа с останалите.

— Кажи му, че сме готови за тръгване.

— Извинете МЕ — обади се Гърдър. — Ако е работа на някого да им казва кога сме готови да тръгнем, то това е МОЯ работа. Да сме наясно: аз съм онзи, който нарежда кога да се тръгва — и той изгледа смутено Грима. — Ъъ… Готови сме за тръгване — добави той.

— Тъй вярно, мадам — сигналистът бързо размаха ръце. Нейде отдолу избумтя гласът на инженера:

— Готови!

— Ами… — каза Масклин. — Това е.

— Да — рече Гърдър и се опули срещу Грима. — Нещо да сме забравили?

— Сума ти неща, сигурно — обади се Масклин.

— Тъй и тъй вече е късно — каза Гърдър.

— Да.

— Да.

— Хайде тогава.

— Хайде.

Млъкнаха за миг.

— Ти ли ще командваш или аз? — попита Масклин.

— Чудя се дали да не помоля Арнолд Брос (създаден в 1905) да ни пази и закриля — рече Гърдър. — Така де, ние може и да напускаме Магазина, но това си е негов камион — той се усмихна измъчено и въздъхна. — Ще ми се да ни бе дал някакъв знак — добави той, — да ни покаже, че одобрява онова, което вършим.

— Ей, вие горе, готови ли сте вече? — изкрещя Доркас.

Масклин отиде до ръба на платформата и се надвеси над хлъзгавата релса.

Целият под на кабината беше ном до ном; държаха въжетата в готовност, или чакаха край своите лостове и тегличи. Стояха сред сенките в абсолютна тишина, но всяко лице беше обърнато нагоре — тъй че Масклин сякаш гледаше море от уплашени и развълнувани кълбета.

Той им махна с ръка.

— Пали мотора! — извика и гласът му прозвуча неестествено висок в очакващата тишина.

Той се върна и се вгледа в ярката пустота на гаража. Край отсрещната стена бяха паркирани още няколко камиона, а и две-три от жълтите товарни камиончета стояха там, където ги бяха оставили човеците. Само си помислете, едно време наричаше това място гнездото на камионите! Гараж — точно тази беше думата. Беше невероятно — чувството, което изпитваш от това, че знаеш точните имена на нещата. Чувстваш, че ги контролираш. Беше все едно, сякаш това, да знаеш кое как се казва, по някакъв начин ти служи като лост.

Някъде отпред се дочу бръмчене, а после гръмотевица разклати платформата. Само че гръмотевиците утихват, а това хич и не смяташе.

Моторът беше запален.

Масклин сграбчи релсата, преди да се е изтърсил долу, и усети, че Ангало се вкопчва в ръкава му.

— Винаги бучи така! — успя да надвика той шумотевицата. — След малко ще му свикнеш!

— Добре!

Не беше шум. Беше твърде силно, че да му викаш шум. По-скоро приличаше на втвърден въздух.

— Май е по-добре да се упражним малко! Да му хванем номера! Да кажа ли на сигналиста, че искаме да тръгнем напред много бавно?