Тери Пратчет - Масклин

Номите са мънички. Дребните създанийца, общо взето, не живеят дълго. Но пък със сигурност живеят скоростно.

Чакайте да обясня.

Едно от най-кратко живеещите същества на планетата Земя е мушицата, наречена еднодневка. Само ден — толкова й е съществуването. Най-много живеят онези борове с рошавите шишарки — по 4700 години, че и още отгоре.

Явно не им е лесно на еднодневките. Но важното е не колко продължава животът ти, а колко дълъг ти изглежда.

За еднодневката някакъв си час може да изглежда като цял век. Сигурно старите еднодневки, като си седнат, си приказват как в тая минута животът не може да се мери с добрите стари минути едно време, когато светът бил млад, слънцето греело къде-къде по-ярко, а пък ларвите показвали малко от малко уважение. Докато дърветата, които не са от най-пъргавичките, вероятно имат време да забележат само как небето все тъй си блещука, преди да ги налегнат съсухрянето, червеите и изобщо разрухата.

Всичко това си е малко нещо относително. Колкото по-скоростно живееш, толкова повече те товари времето. За един ном годината трае колкото десет за човека. Помнете го. И да не ви притеснява. Тях не ги притеснява. Те и представа си нямат от това.

Това е историята на Завръщането у дома.

Това е историята на Значимия път.

Това е историята за камиона, който изрева през спящия град и се втурна навън по шосетата; помиташе уличните лампи, лашкаше се от единия край до другия и тресеше витрините; спря, щом го погна полицията. А когато слисаните мъже се върнаха в колата си, за да докладват: „Чуйте, ей, чуйте бе! Ами че никой не го кара!“, тя се превърна в история за камиона, който пак запали, затъркаля се надалеч от смаяните мъже и се стопи в нощта.

Ала историята не свършва дотук.

Нито пък оттук започва.

От небето унило валеше. Валеше досадно. Валеше точно оня дъжд, дето е много по-мокър от нормалния; оня, дето се сипе на едри пляскащи капки; оня, дето си е изправено море с процепи тук-там по него.

Дъждът барабанеше по старите кутии от хамбургери и по пакетчетата от чипс в теленото кошче, което бе предоставило временно убежище на Масклин.

Погледнете го. Мокър. Премръзнал. Страшно разтревожен. И само половин педя висок.

Кошчето за боклук обикновено беше добро място за ловуване, дори и през зимата. Често в пакетчетата се намираше по някой хрупкав пържен картоф, а току-виж и пилешко кокалче. Веднъж-дваж имаше и плъхове. Последния път, когато имаше плъх, наистина им излезе късметът — цяла седмица преживяха с този плъх. Лошото беше, че на третия ден плъхът вече ти втръсва. На третата хапка, ако става въпрос.

Масклин огледа паркинга.

И… ето го, точно навреме. Прецапа локвите и щом спря спирачките му изскърцаха.

Беше гледал как този камион пристига всеки вторник и четвъртък сутрин през последните четири седмици. Старателно бе засякъл за колко време спират шофьорите.