Тери Пратчет - Масклин

Вкопчи се рязко във връвта и им изкрещя да го изтеглят — и разбра, че дори и той не чува собствения си глас. Но на Грима или на някой друг явно му бе хрумнало същото, защото веднага щом голямата гума се размърда, въжето се обтегна и той усети как краката му се откъсват от калта.

Не ме е страх, рече си той. Това е по-лошо от всичко, с което съм се сблъсквал, и пак не ме плаши. Прекалено е ужасно, че да ме плаши.

Чувстваше се така, сякаш е вътре в малък, топъл пашкул, далеч от целия този шум и от вятъра. „Свършено е с мен — помисли си той, — само заради това Нещо, дето всъщност никога не ни е помогнало, заради някакво си нещо там аз сега ще умра и ще ида на небето. Чудя се дали старият Торит е прав за онова, дето става с теб, като умреш. Изглежда малко свирепичко да ти се налага да умреш, за да разбереш. Години наред всяка нощ съм гледал небето, пък ни един ном не съм видял там горе…“

Но всъщност нямаше значение, всичко това не го засягаше, не беше истинско…

Някакви ръце се протегнаха, хванаха го под мишниците, вмъкнаха го в гърмящото пространство под брезента и, с известна трудност, изкопчиха Нещото от хватката му.

Зад забързания камион се спускаха нови и нови завеси от сивкав дъжд, които се стелеха през ширналите се полета.

И навред по цялата земя нямаше ни един жив ном освен тях.

Имаше ги много по онова време, когато май не валеше чак толкоз. Масклин си спомняше поне за четирийсетина. Но после се появи магистралата, потокът бе хванат в тръби и пратен под земята, а най-близките плетища изкорениха. Номите винаги бяха живели по кьошетата на света — и веднъж се оказа, че не са останали много кьошета.

Броят им взе да намалява. Предимно по естествени причини — а пък когато си четири инча висок, „естествени причини“ може да бъде всичко, което има зъби, а също скоростта, и гладът. После Пиринс, който минаваше най-големия авантюрист, една нощ поведе отчаяна експедиция през шосето , за да проучи гората отвъд него. Не се завърнаха. Някой каза — ястреби; друг — камион. Някои дори твърдяха, че онези са стигнали до средата на шосето и сега живеят там като в капан между безкрайните свирещи върволици от коли.

После построиха и крайпътната закусвалня, по-надолу по същото шосе. Това им оправи положението малко от малко. Зависи откъде ще го погледнеш. Ако студените остатъци от пържени картофи и късчетата посивяло пиле можеха да се нарекат храна, то, значи, тя започна да стига за всички им.

И тогава дойде пролетта, и Масклин се огледа, и откри, че са останали само десетима — и осем от тях са твърде стари, за да изкарат кой знае колко още. Старият Торит беше почти десетгодишен.

Последва кошмарно лято. Грима организира нощни нападения над кошчетата за боклук с онези, дето все още можеха да мърдат, а Масклин се опитваше да ловува.

Да ловуваш сам беше като да умираш всеки път по малко. Повечето от нещата, които ти преследваш, те преследват и те. А пък дори и да извадиш късмет и да убиеш нещо, как да го домъкнеш до къщи? За плъх например трябва цели два дена, включително нощите на открито, когато се налагаше да пропъждаш и други същества. Десет яки ловци можеха да се справят с много неща — и да ограбват гнездата на пчелите, и да ловят мишки с капани, и да хващат къртици, и какво ли не — но самотният ловец, ако няма кой да му пази гърба във високата трева, си е просто поредният обяд на всичко, де що има зъби и нокти.

За да има достатъчно ядене, са необходими много — и то ячки — ловци. Но за да има много — и то ячки — ловци, си трябва достатъчно ядене.

— През есента всичко ще се нареди — рече Грима, като му превързваше ръката. Беше го издраскала една белка. — Ще има и гъби, и плодове, и ядки — всичко ще има!

Да, ама гъби изобщо не поникнаха, а валя толкова много, че повечето плодове се скапаха още преди да узреят. Обаче ядки имаше в изобилие. Най-близката леска беше на половин ден път. Масклин можеше да мъкне по дузина лешници, ако строшеше черупките им и ги извадеше. Довличаше ги в една хартиена кесийка, намерена в кошчето за боклук. Това отнемаше часове наред, по целия път рискуваше да го нападнат ястреби, а пък храната стигаше само за един ден.

А после задната стена на бърлогата се срути навътре от всичкия тоя дъжд. Тогава беше почти приятно да се измъкнеш навън. Беше по-добре, отколкото да слушаш как някакви старци мрънкат по твой адрес, без да правят нещо като съществен ремонт. О, пък и огънят. На изхода на бърлогата ти трябва огън — и за готвене, и да отпъжда нощните зверове. Един път баба Моркий заспа и го остави да угасне. Дори и тя имаше достатъчно чувство за приличие, та се засрами.