Тери Пратчет - Масклин

— Нищо не мога да направя — рече той. — И аз съм гладен, но тук няма нищо. Празен е.

— Баба Моркий много се разстройва, като изпусне някое ядене — рече Грима.

Масклин я измери с дълъг, празен поглед. После пропълзя до групата и седна между Торит и старицата.

Никога не бе говорил с тях, осъзна той. Когато беше малък, те бяха гиганти, които си нямаха работа с него, а после бе ловец сред ловците, а и тази година през цялото време или беше навън да търси храна, или бе потънал в дълбок, морен сън. Но знаеше защо Торит е вожд на племето. Имаше си причина — беше най-старият ном. Винаги най-старият беше вожд, не можеше да има спор. Не най-старата номка, разбира се, защото всеки знае, че подобно нещо е немислимо; дори и баба Моркий бе убедена в това. Което беше малко странно, защото тя се държеше с Торит като с малоумник, а той на свой ред никога не решаваше нищо, преди да я погледне с бялото на очите си. Масклин въздъхна, после се вторачи в коленете си.

— Вижте, не знам откога… — започна той.

— Не се тревожи за мен, момче — рече баба Моркий, която май бе живнала съвсем. — Всичкото туй май е доста интересно, нал’тъй?

— Но то може да продължи векове — отвърна Масклин. — Не знаех, че ще трае толкова дълго. Беше просто лудост…

Тя го бодна с костеливия си пръст.

— Младежо — рече му. — Аз съм преживяла Великата Зима на 1986 година. Страшна работа беше. Ти ли ще ми кажеш какво е глад. Грима е добро момиче, ама много се връзва.

— Но аз не знам дори къде отиваме! — избухна Масклин. — Съжалявам!

Торит, който седеше с Нещото върху кльощавите си колене, се втренчи в него с късогледите си очи.

— Имаме Нещото — каза той. — То ще ни покаже пътя, да, ще ни го покаже.

Масклин мрачно кимна. Смешна работа — как така Торит винаги знаеше какво иска Нещото. То си беше просто едно квадратно черно нещо, но имаше някои съвсем определени идеи по въпросите колко е наложително редовното хранене и колко важно е винаги да слушаш старите. Изглежда, имаше отговори за всичко.

— И къде ще ни отведе този Път? — попита Масклин.

— Много добре си го знаеш. На Небесата.

— А, да — рече Масклин. Той изгледа Нещото. Беше съвсем сигурен, че изобщо не е казало нищо на Торит; знаеше, че чува доста добре, а никога не го бе чувал да приказва. То никога нищо не правеше, не се и помръдваше дори. Единственото, което винаги правеше, бе да изглежда черно и квадратно. За това го биваше.

— Само като следваме Нещото отблизо и абсолютно във всичко, можем да бъдем сигурни, че ще идем на небето — рече Торит. Сякаш говореше наизуст. Все едно му го бяха казали много отдавна, и дори и тогава не го бе разбрал.

— Добре де — рече Масклин. Изправи се върху люшкащия се под и се добра до брезента. После спря — да набере кураж — и мушна глава в процепа.

Там нямаше нищо освен размазани петна, светлини и странни миризми.

Всичко вървеше накриво. А едва онази вечер, преди седмица, идеята му се струваше толкова разумна. Каквото и да е, все ще е по-добре от тук — тогава това изглеждаше толкова очевидно. Но — странна работа: старците мрънкаха за какво ли не когато нещата вървяха не точно както им харесва, ала сега, когато всичко изглеждаше толкова зле, бяха почти весели.

Хората са много по-сложно устроени, отколкото изглеждат. Сигурно и Нещото ще ти го каже, ако знаеш как да го попиташ.

Камионът сви зад някакъв ъгъл, избоботи в мрака и после без предупреждение спря. И той изведнъж забеляза: пред очите му се простираше огромно осветено пространство, пълно с камиони, пълно с човеци …

Бързо прибра вътре главата си и притича по дъските към Торит.

— Ъъ — каза той.

— Какво, момчето ми?

— Небето… Човеците ходят ли там?

Старият ном поклати глава.

— Небесата — каза той. — Не е само едно, разбираш ли? Само номите ходят там.

— Абсолютно сигурен ли си?

— О, да! — засия Торит. — Разбира се. И ония може да си имат техните си небеса — добави той. — Не знам, може и тъй да е. Но не са нашите, разчитай на това.

— О.

Торит пак се втренчи в Нещото.

— Спряхме — рече той. — Къде сме?

Масклин се взираше уморено в мрака.

— Май по-добре е да отида и да разузная — рече той.

Отвън се разнесе подсвиркване и далечно боботене на човешки гласове. Светлините угаснаха. Последва трополящ звук, сетне изщракване и… тишина.

След малко иззад един от замлъкналите камиони се дочу леко драскане. Едно въже, не по-дебело от конец, се спусна надолу и докосна мазния под на гаража.