Тери Пратчет - Масклин

Имаха точно три минути. За някой с размерите на ном това си е повече от половин час.

Той се промъкна през мазните хартии, изскочи през дъното на кошчето и притича до храстите в края на парка, където чакаха Грима и старците.

— Дойде! — възкликна той. — Хайде!

Те се надигнаха. Замърмориха, засумтяха. Това му го бяха разигравали сума ти пъти. Знаеше, че не си струва да крещи. Само дето се разстройваха, сконфузваха се и продължаваха да мрънкат. Мрънкаха, че им били студени картофите, дори и когато Грима ги притоплеше. Мръщеха се на мръвките от плъха. Сериозно си беше мислил да тръгне сам, но все не можеше да се реши. Те имаха нужда от него. Трябваше им някой, пред когото да мрънкат.

Ама бяха толкова туткави . Направо му идеше да се разреве.

Но се сдържа и се обърна към Грима:

— Хайде де — рече той. — Да ги сръгаш ли, що ли. Иначе няма да се размърдат.

Тя го потупа по ръката.

— Страх ги е — отвърна тя. — Ти тръгвай. Аз ще ги доведа.

Нямаше време за спорове. Масклин притича обратно през лепкавата кал, като развиваше въжето с абордажната кука. Беше му отнело цяла седмица да я направи от парче тел, измъкнато от една ограда, и се бе упражнявал дни наред. Когато стигна до гумата на камиона, метна ловко въжето.

На втория опит куката се закачи високо-високо за брезента. Той я подръпна веднъж-дваж за проверка, после застърга с подметки по гумата и се покатери нагоре.

И преди го беше правил. О, да — цели три-четири пъти. Пропълзя под тежкия брезент и хлътна в мрака отвъд него, като издърпа още връв и я нави възможно най-стегнато около едно от въжетата, дебели колкото ръката му.

После се промъкна обратно към ръба на каросерията — слава Богу, Грима вече беше подкарала старците през чакъла. Чуваше се как се оплакват от локвите.

Масклин взе да подрипва от нетърпение.

Май щеше да трае часове. Милиони пъти им го бе обяснявал, но тия хора никой не ги бе издърпвал в каросерията на камион като малки, та не виждаха защо трябва сега да се захващат с това. Старата баба Моркий, например, настоя всички мъже да се обърнат гърбом, та да не видят как си запретва полите. А пък старият Торит така хленчеше, че се наложи Масклин да го свали обратно, та Грима да му върже кърпа около очите. След като издърпа първите горе, вече не беше толкова зле, защото те му помагаха при тегленето, но все пак времето напредваше.

Изтегли Грима последна. Беше лекичка. Всичките бяха лекички, ако става въпрос. Плъх не им падаше всеки ден.

Невероятно. Всички бяха на борда. Докато им помагаше да се качват, бе наострил уши за стъпки по чакъла и затръшване на врата — но не ги беше чул.

— А така — рече той, разтреперан от изтощение. — Е това е. И сега, ако тръгнем…

— Изтървах Нещото — рече старият Торит. — Нещото. Изтървах го, разбираш ли? Изтървах го при гумата, докато тя ми връзваше очите. Я ходи го вземи бе, момче.

Масклин го погледна ужасѐн. После промуши глава под брезента и… ами там си беше, ей там долу. На земята. Черен куб.

Нещото.

Седеше си в една локва, макар че това не можеше да му навреди. Нищо не можеше да повреди Нещото. Дори не гореше.

И тогава чу бавни стъпки по чакъла.

— Няма време — прошепна. — Наистина няма.

— Не можем да тръгнем без Нещото — рече Грима.

— Разбира се, че можем. Че то си е само някакво си… е ами, нещо. Там, където отиваме, тоя нещастен предмет няма да ни трябва.

Веднага щом го каза, се почувства гузен — бе смаян, че подобни слова се отрониха от собствените му устни. Грим явно бе обзета от ужас. Баба Моркий се възправи в цели си треперещ ръст.

— Простен да си! — излая тя. — Що за ужасни приказки говориш! Кажи му, Торит! — И тя сръга Торит в ребрата.

— Ако не вземем Нещото, аз никъде няма да ходя — тросна се Торит. — Това да не е…

— Твоят вожд ти говори, чу ли? — прекъсна го баба Моркий. — Така че прави каквото ти казват. Да остави Нещото тук — как пък не! За срам и резил. Тъй че тутакси рипни да го вземеш.

Масклин безмълвно се втренчи в лепкавата кал долу. После с отчаяно движение прехвърли връвта през ръба и се плъзна по нея.

Сега валеше още по-силно и дори избиваше на суграшица. Камшикът на вятъра го шибаше, докато падаше покрай голямата дъга на гумата; накрая тежко тупна в локвата. Протегна ръка, награби Нещото и…

И камионът тръгна.

Първо се чу рев — толкова силен, че надхвърли пределите на звука и се превърна в твърда стена от шум. Последва взрив от вонящ въздух и вибрация, от която земята затрепери.