Тери Пратчет - Масклин

Когато Масклин се върна нея вечер, той дълго гледа купчината мъртва пепел, после заби копието си в земята и избухна в смях — и се смя, докато смехът му премина в плач. Не можеше да погледне останалите. Наложи се да излезе и да седне навън, и след малко Грима му донесе в една черупка чай от коприва. Студен чай от коприва.

— Всички са много разстроени — пророни тя.

Масклин се изсмя глухо.

— Ами да, предполагам — каза той. — Направо ги чувам: „Ей, момче, трябва да домъкнеш някой фас. Тъкмо ми свърши тютюна.“ Или: „Тия дни хич не сме яли риба, я вземи намери време да слезеш до реката.“ Или пък: „Вие, младите, сега не мислите за нищо друго, освен за себе си и само за себе си, а ние едно време…“

Грима въздъхна.

— Те се стараят колкото могат — рече тя. — Само дето не могат да разберат. Когато са били млади, ние сме били стотици.

— Цели дни ще отнеме да запалим пак тоя огън — рече Масклин. Имаха стъкло от очила; за да свърши работа, беше необходим много, ама много слънчев ден.

Той безцелно подритна в калта.

— Писна ми — каза тихо. — Ще се махна.

— Но ти си ни необходим!

— Аз и на себе си съм необходим. Искам да кажа, що за живот е това?

— Но те ще умрат, ако ни напуснеш!

— Че те тъй и тъй ще умрат — рече Масклин.

— Говориш ужасни неща!

— Ама то си е вярно. Всеки тъй и тъй умира. И ние ще умрем. Я се погледни. Не ти остава време за друго, освен да переш, да подреждаш, да готвиш и да търчиш по тях. Та ти си почти на три години! Време е вече да имаш свой собствен живот.

— Когато бях малка, баба Моркий беше много добра с мен — защити се Грима. — И ти ще остарееш някой ден.

— А, така ли? И кой ще се трепе да се грижи за мен толкова, че да си разкървави ръцете чак до кокалчетата?

Масклин усети, че се ядосва все повече. Беше сигурен, че е прав. Но се чувстваше все едно е крив, и това допълнително влошаваше положението.

От дълго време си мислеше за едно — и винаги после се чувстваше объркан и ядосан. Всички умни, храбри и дръзки си бяха отишли отдавна по един или по друг начин. „Добричкият ни Масклин — бяха му казвали те, — яко момче си ти, наглеждай старците, пък ние ще се върнем още преди да разбереш, че сме тръгнали. Веднага, щом намерим някое по-свястно място.“ Всеки път, когато Масклин си помислеше за това, се вбесяваше — и заради тях, че са тръгнали, и заради себе си, че е останал тук. Той винаги се предаваше, това му беше бедата. И си го знаеше. Каквото и да си обещаеше в началото, винаги избираше пътя на най-малкото съпротивление.

Грима се бе втренчила в него.

Той сви рамене.

— Добре де, от мен да мине, и тях ще вземем — каза.

— Знаеш, че няма да тръгнат — отвърна тя. — Много са стари. Всичките са израсли тук. Тук им харесва.

— Харесва им, когато ние сме им под ръка, та да ни юркат насам-натам — измърмори Масклин.

Спряха тук. За вечеря имаше лешници. Масклиновият излезе червив.

После той се измъкна навън, седна отгоре на насипа, подпрял брадичка в шепи, и отново загледа шосето.

То представляваше поток от бели и червени светлини. Вътре в тия кутии имаше човеци и те пътуваха по своите си дела — колкото и тайнствени да бяха делата, с които човеците си запълваха времето. Винаги бързаха да стигнат някъде, каквото и да правеха там.

Беше готов да се хване на бас, че не ядат плъхово месо. Лесно им беше на тия човеци. Бяха големи и бавни, така си беше, но не им се налагаше да живеят във влажни бърлоги и да чакат разни изкуфели баби да оставят огъня да угасне. Никога не намираха личинки в чая си. Ходеха където си щат. Целият свят беше техен.

И по цяла нощ се разкарваха нагоре-надолу в малките си камиони със светлинки по тях. Спяха ли въобще? Сигурно ги имаха със стотици, тия камиони.

Беше си мечтал как тръгва с камион. Те често спираха край закусвалнята. Щеше да е лесно — е, почти лесно — да се намери начин да се качиш на някой от тях. Те бяха чисти и лъскави и отиваха на някое по-добро от това място. Пък и, в крайна сметка, какво друго да направи? Никога не биха могли да изкарат зимата тук, а да тръгнат през полята не можеше и да се мисли, като се сетиш що за временце се задава.

Разбира се, никога нямаше да го направи. В края на краищата той никога нищо не правеше. Ей-тъй само си седиш и си мечтаеш как ще тръгнеш подир ония свистящи светлини.

А над забързаните светлини висяха звездите. Торит казваше, че звездите са много важно нещо. Точно в момента Масклин не беше съгласен. Не ставаха за ядене. Дори и за гледане не ставаха много-много. Като си помислиш, звездите си бяха безполезна работа…