Тери Пратчет - Масклин

Масклин полегна назад и се вслуша в жуженето на пчелите.

„Един ден ще се върнем. Ще намерим начин да се доберем до големия кораб в небето и ще се върнем. Но не сега. Много работа трябва да се свърши, и най-мъчното пак ще бъде да накарам хората да го разберат. Всеки път, щом изкачим едно стъпало, се настаняваме отгоре му и си мислим, че сме изкачили стълбата, и започваме да се заяждаме за това и онова…

И все пак дори само дето знам, че я има тая стълба, си го бива за начало…“

Оттук се виждаше на километри надалеч в полето. Например, виждаше се летището.

Онзи ден, когато видяха първия самолет да се издига, си беше страшничко, но няколко номи си спомниха за картинките в книжките, които бяха чели, и излезе, че то не било нищо повече от… да речем, камион за летене из небето.

Масклин не беше обяснил на никого защо мисли, че да се научат повече неща за летището е добра идея. Знаеше, че някои подозират нещичко, но сега имаше толкова работа за вършене, че не мислеха точно за това.

Беше ги водил внимателно към идеята. Беше казал просто, че е важно да се разбере колкото се може повече за този свят — ей тъй, за всеки случай. Беше го извъртял по такъв начин, че никой не попита „за какъв случай?“ И, така и така, имаше навити номи, а и времето беше хубаво.

Беше завел една бригада номи през полето до летището. Пътуваха цяла седмица, но нали бяха трийсет на брой — нямаше проблеми. Наложи се дори да пресекат магистрала — но намериха тунел, построен за язовци, а язовецът, който идеше насреща им, се обърна и изхвърча навън още щом го приближиха. Лошите новини — като тази, че номите са се въоръжили — се разнасят бързо.

После бяха открили телената ограда. Изкатериха се донякъде и прекараха часове наред в наблюдаване на излитащите и приземяващите се самолети.

Масклин усети — точно както и два-три пъти преди това — че тук има нещо много важно. Самолетите изглеждаха огромни и ужасни, но едно време си мислеше същото и за камионите. Просто трябва да ги поизучиш. Веднъж като им научиш името, вече имаш нещо, на което можеш да се опреш — нещо като лост, един вид. Някой ден можеше самолетите да им свършат работа. Някой ден те можеха да потрябват на номите.

За да се изкачат на следващото стъпало.

Смешничко си беше, че е настроен доста оптимистично по въпроса. В един славен миг беше почувствал, че макар и да се карат и да се дърлят, и да разбират грешно това или онова и сами да се закопават, накрая номите ще го постигнат. Защото и Доркас беше гледал самолетите, увиснал на мрежата, с преценяващ поглед в хитрите очи. И Масклин го беше попитал:

— Само да предположим — ей тъй, за да поспорим малко, нали разбираш — че ни потрябва да свием един от тия, мислиш ли, че ще можем?

И Доркас се беше почесал замислено по брадичката.

— Не ще да е кой знае колко мъчно да ги караш — бе казал той и се бе ухилил. — Колелата им са само три.

© 1989 Тери Пратчет

© 2003 Светлана Комогорова, превод от английски

Terry Pratchett

Truckers, 1989

Сканиране, разпознаване и редакция: nqgolova, 2008

Редакция: Mandor, 2009 (#)

Издание:

Тери Пратчет. Трилогия за номите

ИК „Прозорец“, 2003

Художник: Джош Кирби

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Валери Калонкин

ISBN 954-733-032-2

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8760]

Последна редакция: 2009-06-07 19:58:10

Оттук нататък думата се третира като лично име — затова и никъде не се членува. — Б.пр.

Градинските гипсови фигури на джуджета, популярни в Западна Европа, обикновено държат точно такива неща. — Б.пр.

По традиция англичаните поставят в цветните си градини гипсови фигурки на джуджета. — Б.пр.