Тери Пратчет - Масклин

— Сега наляво! Наляво! Сега надясно! Надясно! Направо! Наляво! Ляво казах! — Ангало се беше оцъклил срещу объркания пейзаж от светлини и силуети пред тях.

— Тук има друго шосе — обади се той. — Наляво! Ляво, бе! Много, много ляво! Още по-ляво!

— Има знак — опита се да помогне Масклин.

— Ляво! — изцвърча Ангало. — Сега надясно. Дясно! Дясно!

— Че нали беше ляво — изрепчи му се сигналистът.

— Ама сега е дясно! Още по-дясно! Сега малко на чорчик!

— Нямаме сигнал за…

Този път „буффф“ не вършеше работа. Съвсем определено „бам“ си беше. Камионът се трясна в една стена, изора в нея бразда под дъжд от искрички, намърда се в една купчина кофи за боклук и спря.

Последва тишина — ако не смятаме „пссссс“ и „тънн! тънн!“, които от време-навреме се чуваха от мотора.

После от тъмнината дойде гласът на Доркас — бавен и заплашителен:

— Имате ли нещо против да ни кажете на нас тук долу — каза той, — какво правите вие там горе?

— Ще трябва да измислим по-добър начин за каране — извика в отговор Ангало. — И… фаровете. Там някъде трябва да има копче за фаровете.

Масклин с мъка се вдигна на крака. Оказа се, че камионът е заседнал в тъмна, тясна уличка. Никаква светлинка отникъде.

Той помогна на Гърдър да стане и го поизтупа. Канцеларият изглеждаше доста объркан.

— Стигнахме ли? — попита той.

— Не съвсем — отвърна Масклин. — Спряхме да… такова… да уточним някои неща. Докато те се уточняват, по-добре ние да отидем отзад и да проверим дали хората са добре. Сигурно доста са се паникьосали. Грима, и ти идваш с нас.

Те се закатериха надолу и оставиха Ангало и Доркас да си крещят колкото си искат за каране, фарове, ясни инструкции и за необходимостта и трите изброени неща да са си на мястото.

Отзад дърдоренето на различни гласове се смесваше с бебешки рев. Някои номи се бяха понатъртили от лашкането насам-натам, а баба Моркий връзваше с шина счупения крак на ном, който бил затиснат от падаща кутия при удара в стената.

— Зорът е малко по-голем от миналия път — сухо изкоментира тя, докато връзваше на възел превръзките. — Що спряхме?

— Само да доизясним едно-друго — отвърна Масклин, като се опитваше да изглежда по-бодър, отколкото беше. — Скоро пак ще тръгнем. Сега обаче всеки знае какво може да очаква — той се вторачи в мрачната, изпълнена със сенки дълбочина на камиона и любопитството му го надви. — Докато чакаме, ще хвърля едно око навън — каза той.

— Какво те прихвана? — обади се Грима.

— Ами, такова де, да поогледам — неловко смънка Масклин. После сръга Гърдър. — Хайде с мен.

— Кво? Навънка? Аз ли? — Канцеларият изглеждаше ужасѐн.

— Рано или късно все ще ти се наложи. Защо не сега?

Гърдър се поколеба, после сви рамене.

— Ще можем ли да видим Магазина — той облиза сухите си устни, — от… от Навънка ?

— Сигурно. Всъщност не сме се отдалечили много — отвърна Масклин колкото можа по-дипломатично.

Група номи им помогна да се прехвърлят през борда и те бавно се спуснаха надолу — върху онова, което Гърдър със сигурност би нарекъл под. Беше влажно и във въздуха трептеше тънка мъглица. Масклин пое дълбоко дъх. Ей това беше навън. Истински въздух — с лека хладинка. Миришеше на свежест, а не така, сякаш че хиляди номи са го дишали преди него.

— Пуснали са пръскачките — каза Гърдър.

— Кое?

— Пръскачките. Има ги по тавана, нали знаеш, за в случай на пожа… — сепна се и погледна нагоре. — Олеле! — допълни той.

— Искаш да кажеш, дъждът ли? — каза Масклин.

— Олеле!

— Това е просто вода, която пада от небето — обясни Масклин. Усети, че очакват нещо повече от него. — Мокър е — добави той, — и се пие. Дъжд. Не ти трябва остра глава. Той така и така се стича по тебе.

— Олеле!

— Добре ли си?

Гърдър трепереше.

— Няма покрив! — изстена той. — И е… толкова… голямо!

Масклин го потупа по рамото.

— Разбира се, всичко това е ново за тебе — успокои го той. — Не трябва да се тревожиш, ако нещо не ти е ясно.

— Ти тайничко ми се смееш, нали? — смънка Гърдър.

— Всъщност не. Знам какво е да те е страх.

Гърдър се стегна.

— Страх ли? Мене да ме е страх? Я стига глупости. Съвсем наред съм си — възрази той. — Само съм малко… ъъ… изненадан. Аз… ъъ… не очаквах да е чак толкова, чак толкова, чак толкова навънкашно . Сега вече посвиквах с него и ми е много по-добре. Ами, такова. Значи така изглежда — той обърна думата около езика си, сякаш беше лапнал бонбон. — Навънка . Толкова, значи, е голямо. Това ли е всичкото, или има още?