Тери Пратчет - Масклин

— Какво е глина?

— Знам ли.

— Ами тухли?

— Абе не съм много сигурен, ама…

— Добре де, къща какво е? — настоя тя.

— Абе още не съм го схванал както трябва — призна си Масклин. — Ама както и да е, всичкото това е много важно. Анализ на критичния път. Пък има и нещо друго, дето му викат преследване на прогреса .

— Това пък какво е?

— Мисля, че значи да крещиш по хората „Ти защо не си си свършил работата?“ — Масклин погледна върховете на обувките си. — Мисля, че за това можем да хванем баба Моркий. Не смея да твърдя, че ще й е интересно да се учи да чете, ама да крещи, това го може.

— Ами аз?

— Искам ти да се научиш да четеш още по-добре.

— Защо?

— Трябва да се научим как да мислим — рече Масклин.

— Аз знам как да мисля!

— Абе, не съм сигурен — отвърна Масклин. — Искам да кажа, много ясно, че знаеш, ама има някои работи, дето не се сещаш как да ги мислиш, защото не разбираме думите. Същото е, както с номите от Магазина. Те хабер си нямат какво всъщност представляват вятърът и дъждът!

— Знам, опитах се да разкажа на Баронесата за снега и…

Масклин кимна.

— А така. Не само че не знаят, ами и не знаят , че не знаят.

— Ами ние какво не знаем? Трябва да прочетем всичко, каквото можем. Ама на Гърдър тази идея нещо не му харесва. Разправя, че само Канцелариите трябва да могат да четат. Само че проблемът е, че те въобще не се опитват да разбират нещата.

Гърдър бе побеснял.

— Да четат! — вилнееше той. — Всеки тъпак да ми идва тука и да ми хаби буквите, като ги гледа по цял ден! Ти що не си раздаваш уменията наляво-надясно? Що не ги научиш да пишат, а?

— По-късно можеш и това да направиш — каза меко Масклин.

— Какво!

— Нали разбираш, това не е чак толкова важно.

Гърдър тупна по стената.

— Защо, в името на Арнолд Брос (създаден в 1905), не поиска първо разрешение от мен?

— А ти щеше ли да го дадеш?

— Не!

— Ами тъкмо затова, нали разбираш.

— Като ти казах, че ще ти помогна, не съм очаквал такова нещо! — изкрещя Гърдър.

— Нито пък аз! — озъби му се Масклин.

Новият абат се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че ще ми помогнеш — просто рече Масклин.

Гърдър оклюма.

— Хубаво, де. Знаеш, че сега не мога да го забраня, не и пред всички. Прави каквото трябва. Вземай когото ти трябва.

— Добре — рече Масклин. — Кога започваш?

— Аз ли?! Ама…

— Сам каза, че четеш най-добре.

— Ама да, разбира се, точно такъв е случаят, само че…

— Добре.

Напоследък бяха свикнали да използват тази дума. Масклин си бе изработил начин да я използва, който показваше, че всичко е обмислено и няма смисъл да се казва каквото и да било повече.

Гърдър бясно размаха ръце.

— И какво искаш да правя?

— Тука колко книги има?

— Стотици! Хиляди!

— И знаеш ли за какво се разказва във всичките?

Гърдър го изгледа тъпо.

— Ти знаеш ли какво приказваш?

— Не. Но искам да разбера това.

— Ами в тях се разправя за всичко! Никога не би повярвал! Пълни са с думи, дето дори и аз не ги разбирам!

— Не можеш ли да намериш някоя книга, в която пише как да разбираш думи, дето не ги разбираш? — попита Масклин. Ей това е анализ на критичния път, помисли си той. Я, че аз го правя дори без да се замисля!

Гърдър се почуди.

— Интригуваща мисъл — рече той.

— Искам да науча всичко и за камионите, и за тока, и за яденето — заобяснява Масклин. — А после искам да ми намериш книга за… за…

— За кво?

Масклин изглеждаше отчаян.

— Има ли книга, в която пише как номите могат да карат камион, направен за човеци? — престраши се той.

— Ти не можеш ли?

— Не… съвсем. Надявах се, че можем да се научим, като разберем останалото.

— Ама ти каза, че всичко, което ни е нужно, е да научим Правилника за движение по пътищата!

— Мдааа — несигурно проточи Масклин. — И в него пише, че преди да започнеш да караш, трябва да го научиш. Само че имам едно такова усещане, че май няма да е толкоз просто.

— Изобилен Пазарлък да ни опази!

— Надявам се — рече Масклин. — Ама наистина.

А после дойде време всичко да се подложи на изпитание.

В гнездото на камионите беше студено, и вонеше на бъзин . Пък и ако паднеха от гредата, беше доста високо. Масклин се опита да не поглежда надолу.

Под тях имаше камион. Тук вътре изглеждаше много по-голям. Огромен, червен и ужасен сред мрака.

— Тук май е достатъчно високо — рече той. — Ние сме точно над онова стърчащото, дето сяда шофьорът.