Тери Пратчет - Масклин

— Трябва да разгледаш някой атлас или карта.

— Как изглеждат?

— Отгоре сигурно ще пише „Атлас“ или „Карта“.

— Ще помоля абата да направят издирване — прозя се Масклин.

— Трябва да поспиш — обади се Нещото.

— Все искат от мен да правя нещо. Ти нали не спиш?

— Моето е друго.

— Това, което ми трябва — рече Масклин, — е начин. Калтак не можем да използваме. Всички мислят, че знам как да се справим, пък аз не знам. Знам какво ни трябва, но никога не бихме могли да го натоварим на камиона за една нощ. Всички мислят, че аз знам всички отговори, само че аз не ги знам…

Той заспа. Сънува, че е голям колкото човек. Всичко беше толкова лесно, ако си колкото човек.

Минаха два дни. Номите непрекъснато наблюдаваха от гредата над гаража. Примъкнаха малък пластмасов телескоп от отдел „Играчки“ и с негова помощ дойде новината, че голямата метална врата на гаража се отваря, когато човеците натиснат едно червено копче до нея. Как да натиснеш копче, което е поставено десет пъти по-високо от боя ти? И това влезе в списъка на Масклин с проблеми за решаване.

Гърдър откри карта. Беше в една доста малка книжка.

— Въобще не беше трудно — каза той. — Всяка година ги имаме с дузини. Казва се — той прочете златните букви: — ДЖОБЕН БЕЛЕЖНИК. И на целия му гръб е тая карта, я виж.

Масклин се взря в страничните, цели в сини и червени петънца. Някои от петънцата имаха имена като Африка и Азия.

— Амииии — каза той, — мдааа. Сигурно. Хубаво. Ние къде точно сме?

— По средата — подсказа Гърдър. — Логично е.

А после се върна камионът.

Без Ангало.

Масклин тичаше по гредата, без дори да му мине през ум, че може да падне. Малката китка от фигурки му беше казала всичко, което не искаше да знае. Един млад ном, когото тъкмо бяха издърпали над ръба, седеше и се опитваше отново да поеме дъх.

— Проверих всички прозорци — каза той. — До един са затворени. Никого не видях там вътре. Много е тъмно.

— Сигурен ли си, че беше точно този камион? — попита Масклин главния постови.

— Всичките имат номера отпред — му отвърнаха. — Съвсем сигурен съм, че запомних на кой от тях замина, така че щом се върне днес следобед, да…

— Трябва да се промъкнем вътре и да хвърлим едно око — твърдо каза Масклин. — Някой да отиде и да… не, много ще се забавим. Свалете ме долу.

— Какво?

— Свалете ме долу — повтори Масклин. — На пода.

— Много е високо — колебливо се обади някой.

— Знам! Само че ако обикалям по стълбите, ще излезе много по-дълго. — Масклин подаде края на връвта на двама номи. — Може да е там вътре, ранен, или кой знае какво.

— Не сме виновни ние — каза един ном. — Когато камионът се върна, там беше пълно с човеци. Наложи се да чакаме.

— Никой не е виновен. Някой от вас да слезе по дългия път и да ме посрещне там. Я не овесвайте нос, никой не е виновен.

„Освен мен“ — помисли си той, докато се въртеше като пумпал в мрака. Гледаше как тъмната грамада на камиона се плъзга покрай него. Навънка някак си изглеждаха по-малки.

Подът беше мазен — целият бе в бъзин. Той притича под камиона — в един свят с покрив от тръби и жици, поставени твърде високо, за да ги достигне. Но той се разтършува покрай една пейка и примъкна парче тел. С голяма мъка изви единия му край като кука.

Миг по-късно се промъкваше сред тръбите. Не беше мъчно. Долната част на камиона сякаш беше направена най-вече от тръби и жици. След минутка-две се намери пред стена от метал. По нея имаше дупки и през тях минаваха още снопове жици. Беше възможно, като се понапънеш, да се промъкнеш през тях. Вътре…

Вътре имаше килим. Странно си беше да намериш точно това в камион. Тук-там бяха пръснати бонбонени хартийки — за един ном те са големи колкото вестник. Огромни чудесии с форма на педали се подаваха от омазани с грес дупки по пода. В далечината се мержелееше седалка зад грамаданско кормило. „Това явно е замислено като нещо, за което се държи човекът в камиона“, реши Масклин.

— Ангало? — тихо повика той.

Отговор не дойде. Помота се безцелно и тъкмо да се предаде, забеляза нещо сред валмата прах и хартийките под седалката. Човек би решил, че това е просто още един боклук. Масклин позна палтото на Ангало.

Той внимателно огледа боклука. Можеше да си представиш как някой лежи там и гледа. Поразтършува се и намери мъничка обвивка от сандвич.

Взе палтото със себе си; май нямаше какво друго да се прави.

Дузина номи нервно чакаха на просмукания с бъзин под. Масклин протегна палтото и сви рамене.