Тери Пратчет - Масклин

— Кабината — обади се Ангало.

— Точно така. Кабината.

Ангало беше голямата изненада. Беше цъфнал в отдел „Книжарски стоки“ запъхтян, зачервен и настоятелен — искаше да го научат да чете.

И започна да изучава камионите.

Те го омагьосаха.

— Но нали баща ти е против цялата идея — учуди се Масклин.

— Няма значение — кротко каза Ангало. — Ти си добре, бил си там! Аз искам да видя всичко онова, искам да изляза Навънка, искам да разбера дали наистина съществува!

Не го биваше много в четенето, но упорстваше, докато му кипнеше мозъкът, щом Канцелариите му намереха някоя книга с камион на корицата. Сега сигурно знаеше за камионите повече от всеки ном. Което не беше кой знае колко, трябваше да признае Масклин.

Чуваше как Ангало си мърмори нещо, докато се бори с вървите.

— Скорости — нареждаше си той. — Лост. Кормило. Чистачки. Автотрансмисия. Спирачка — най-добрият приятел на шофьора. Пътно ченге. Две яйца с боб и картофки. Крайпътно капанче. Шофьорите, те са ято — той погледна нагоре и се усмихна свенливо на Масклин. — Готов съм — добави той.

— Запомни сега — каза Масклин. — Те не винаги оставят прозорците отворени, тъй че, ако са затворени, някой ще дръпне въжето и ще те изтегли пак горе разбра ли?

— Опаа.

— Какво?

— Така е „да“ на шофьорски — обясни Ангало.

— О, чудесно. Сега, като влезеш вътре, намери къде да се скриеш, та да можеш да гледаш шофьора…

— Да бе, да. И преди си ми го обяснявал — нетърпеливо изпухтя Ангало.

— Да. Добре де. Взе ли си сандвичите?

Ангало потупа торбата на кръста си.

— И тефтера си взех — ухили се гой. — Давай газ!

— Какво да ти дам?

— Ще рече „тръгвам“ на шофьорски.

Масклин явно бе озадачен.

— Трябва ли да знаем всичкото това, за да караме?

— Тцъ — каза гордо Ангало.

— О, така ли? Е, щом ти сам си се разбираш, това е важното.

Доркас, който отговаряше за работата с въжето, потупа Ангало по рамото.

— Сигурен ли си, че няма да облечеш костюма за Навънка? — попита той с надежда.

Въпросният костюм беше островърх; бе направен от плътен плат, опънат върху нещо като скелет на чадър, стъкмен от кибритени клечки, тъй че се сгъваше, а отпред имаше прозорче, през което да се гледа. Доркас бе настоял да го конструира, за да предпазва Излизащите Навънка.

— В края на краищата — бе казал той на Масклин, — вие може и да сте свикнали с Дъжда, и с Вятъра, може пък главите ви да са станали особено твърди. Та за това не внимавате много-много.

— Не мисля да го обличам, благодаря — каза учтиво Ангало. — Тежък е, а по време на това пътуване не очаквам да изляза извън камиона.

— Добре — каза Масклин. — Айде стига сме се връзвали. Освен теб, Ангало. Ха-ха, хайде, мятай въжето. Готови ли сте да поемете напрежението, момчета? Давай, Ангало — каза той и после — тъй като бе доказано безопасно, пък и, кой знае, може и да помогне — добави: — Да те пази Арнолд Брос (създаден в 1905).

Ангало се плъзна през ръба и бавно се превърна в малка въртяща се фигурка в мрака, докато отборът юнаци внимателно размотаваше връвта. Масклин се молеше да са донесли достатъчно — нямаше време да отиде и да я премери.

Нишката заигра отчаяно. Масклин надникна долу. Ангало се виждаше — малка фигурка, горе-долу на метър под него.

— Ако нещо стане с мен, никой да не изяжда Бобо — извика той.

— Не се безпокой — отвърна Масклин. — Всичко ще е наред.

— Знам. Само че ако не е, нека Бобо отиде в добър дом — помоли Ангало.

— Прав си. В добър дом. Хубаво.

— Някъде, където не ядат плъхове. Обещаваш ли?

— Без плъхоядство. Добре — съгласи се Масклин.

Ангало кимна. Тайфата отново заразмотава връвта.

После Ангало стъпи долу и забърза през полегатия покрив към страничното стъкло. Докато го гледаше, на Масклин му се зави свят.

Фигурката изчезна. Последваха две подръпвания, което значеше „Пуснете още връв“. Внимателно го спуснаха. Последваха три подръпвания — е, да, слаби, но три. След няколко секунди отново се повториха.

Масклин изпухтя.

— Ангало се е приземил — каза той. — Издърпайте въжето обратно. Ще го оставим тук, в случай че… искам да кажа, за тогава, когато се върне.

Рискува да погледне отново към забранената грамада на камиона. Камионите излизаха, връщаха се, и номите като Доркас поддържаха твърдото мнение, че това са все едни и същи камиони. Излизаха, натоварени със стока, връщаха се, натоварени със стока, а защо му е на Арнолд Брос (създаден в 1905) да разкарва някъде стоките през деня, никой не проумяваше. Онова, което се знаеше що-годе сигурно, беше, че винаги се връщат, след ден-два Навънка.