Тери Пратчет - Масклин

Гърдър все още го гледаше предпазливо.

— Ъ — рече Масклин. — Този план…

— Да? — кимна Гърдър.

— Абатът ми каза, че Канцелариите винаги са се опитвали да накарат номите да работят заедно и да спрат да се дърлят — рече Масклин.

— Да, това винаги е било нашето желание.

— Този план би означавал, че ще им се наложи да работят заедно.

— Добре.

— Само че не мисля, че много ще ти хареса…

— Не е честно! Как можеш да правиш такива обобщения?

— Мисля, че ще му се смееш — смънка Масклин.

— Единствения начин да разберем, е да ми го кажеш — рече Гърдър.

Масклин му го каза. Щом Гърдър преодоля шока, той се смя, смя, смя…

После погледна Масклин в лицето и спря.

— Нали не говориш сериозно?

— Хайде да го кажем така — рече Масклин. — Ти имаш ли по-добър план? Ще ме подкрепиш ли?

— Но как ти ще… как номите ще… възможно ли е въобще ние да… — започна Гърдър.

— Ще намерим начин — рече Масклин. — С помощта на Арнолд Брос (създаден в 1905), разбира се — добави той дипломатично.

— О! Разбира се — рече със слаб глас Гърдър. Стегна се.

— Все пак, щом ще съм новият абат, ще се наложи да кажа реч — рече той. — Очакват го. Общи послания на добра воля и тъй нататък. Можем да поговорим за това по-късно. Да поразсъждаваме на спокойствие в трезвите околности на…

Масклин поклати глава. Гърдър преглътна.

— Искаш да кажеш — сега?

— Да. Сега. Ще им кажа сега .

— Да, можем — рече им Масклин. — Можем да откраднем камион.

Последва мъртва тишина.

Граф Железарий вдигна вежда.

— Големите вонящи работи с колела на всеки ъгъл? — попита той.

— Да — отвърна Масклин.

Всички погледи бяха вперени в него. Усещаше, че започва да се изчервява.

— Този ном е глупак! — изръмжа херцог Галантерий. — Дори и Магазинът да бе в опасност, а аз не виждам причини, не ги виждам тези причини, ви казвам, да му вярваме, идеята е доста нелепа.

— Разбирате ли — започна да се изчервява Масклин. — Вътре има много място, всички ще се поберем, можем да свием книги, които да ни научат как да правим разни работи…

— Устните се движат, езикът подскача, но мисъл не излиза — рече херцогът. Някои номи около него се захилиха нервно. С ъгълчето на окото си Масклин забеляза Ангало, който стоеше до баща си. Лицето му грееше.

— Не че искам да оскърбя паметта на покойния абат — обади се колебливо един от по-дребните благородници, — но съм чувал, че там Навънка има други магазини. Искам да кажа, преди Магазина все сме живели някъде. — Той преглътна. — Та искам да кажа, ако Магазинът е бил построен през 1905 година, къде сме живели през 1904 година? Не че искам да оскърбя…

— Не ви казвам, че ще отидем в друг Магазин — намеси се Масклин. — Говоря за свободен живот.

— А на мен ми писна да слушам тия глупости. Старият абат си беше човек на място, но накрая мозъкът му се бе поразбълникал нещо — тросна се херцогът. После се фръцна и се втурна шумно навън.

Повечето от останалите лордове го последваха. Някои от тях — доста неохотно, забеляза Масклин, всъщност едни се мотаеха на опашката, тъй че, ако ги попитат, да могат да кажат, че тъкмо си тръгват.

Онези, които останаха, бяха Графът, една дребничка дебеланка, която Гърдър представи като баронеса Дел Икатеси, и шепа по-дребни благородници от подотделите.

Графът се огледа театрално.

— Ах — каза той. — Най-после човек да си поеме дъх на спокойствие. Давай нататък, младежо.

— Ами това е — призна си Масклин. — Не мога да правя никакви други планове, докато не открия още някои неща. Например, можете ли да правите ток? Не да го крадете от Магазина, а да го правите?