Тери Пратчет - Масклин

— И сега реши, Арнолд Брос (създаден в 1905), да прибереш нашия брат в своя голям отдел „Градинарство“ над Счетоводния отдел, там дето има „Идеално поръбване на зеленината“ и „Изключително изложение на цветя“, и басейна на вечния живот от „Лесен за поставяне полиетилен с истински страхотен павиран ръб“, и ние ще му дадем даровете, които един ном трябва да вземе в своя път.

Граф Железарий пристъпи напред.

— Давам му — рече той и постави някакъв предмет край нома, — Лизгаря на честния труд.

— А аз — рече херцог Галантерий, — му оставям Риболовната Въдица на Надеждата.

Други видни номи донесоха други неща: Ръчната количка на Водачеството, Пазарската Кошница на Живота 2 2 Градинските гипсови фигури на джуджета, популярни в Западна Европа, обикновено държат точно такива неща. — Б.пр. . Да умреш в Магазина е доста сложна работа, схвана Масклин.

Грима си издуха носа. Когато Гърдър приключи опелото, тялото бе церемониално отнесено нанякъде.

В мазето, научиха те по-късно. В пещта. Долу в царството на Рязко Смъкнати Цени, на Охрана; там, дето той седи нощем — тъй разказваше легендата — и пие ужасния си чай.

— Тая работа е малко ужасна, да ви кажа — рече баба Моркий после, докато се мотаеха безцелно. — Като бях млада, ако някой умреше, го погребвахме. В земята.

— Земя ли? — попита Гърдър.

— Нещо като под — обясни бабата.

— И после какво ставаше?

Баба Моркий го изгледа неразбиращо.

— Кво?

— Ами, после къде отиваха? — търпеливо попита Канцеларият.

— Къде да ходят? Не смятам, че ходеха някъде. Умрелите не се разхождат много насам-натам.

— В Магазина — бавно обясни Гърдър, все едно обясняваше на някое доста закъсало дете, — когато един ном умре, ако е бил добър ном, Арнолд Брос (създаден в 1905) го изпраща да ни види пак, преди да отидат на По-Доброто Място.

— Как може… — започна баба.

— Искам да кажа, вътрешната им част — поясни Гърдър. — Онова нещо вътре в тебе, дето наистина си ти.

Те вежливо го погледнаха в очакване да каже нещо не чак толкова безсмислено. Гърдър въздъхна.

— Добре. Ще намеря някой да ви покаже.

Заведоха ги в отдел „Градинарство“. Странно място, помисли си Масклин. Приличаше на света там навън, само че някой му беше махнал всичките мъчни работи. Единствената светлина беше слабото сияние на вътрешните слънца, които горяха по цяла нощ. Нямаше ни дъжд, ни вятър, и никога нямаше да има. Имаше трева, но това бе просто боядисано зелено платно, от което стърчаха конци. Имаше планински скали, направени не от друго, ами от пакети семена, и на всеки от тях имаше картинка.

Масклин подозираше, че тези картинки нямат нищо общо с истината. На тях бяха нарисувани цветя, но тези цветя не приличаха на нищо, което беше виждал преди.

— Навънка като тука ли е? — попита водачът им, млад свещеник. — Разправят, ъъ, разправят, че сте били там. Разправят, че сте виждали какво е. — В гласа му се долавяше надежда.

— Имаше повече зелено и кафяво — чистосърдечно каза Масклин.

— А цветя имаше ли? — попита свещеникът.

— Имаше някакви цветя — съгласи се Масклин. — Но не като тия.

— Веднъж видях и като тия цветя — изтърси Торит и после — нещо необичайно за него — млъкна.

Преведоха ги покрай една огромна косачка и там…

И там имаше номи. Високи, дебелички номи с червендалести личица. Шарени номи с розови бузки. Някои държаха въдици или лопати. Някои бутаха писани колички. И всички до един се усмихваха. 3 3 По традиция англичаните поставят в цветните си градини гипсови фигурки на джуджета. — Б.пр.

Известно време племето мълчеше.

После се обади Грима, много меко:

— Какъв ужас.

— О, не! — на свой ред ужасен, възрази свещеникът. — Напротив, прекрасно е! Арнолд Брос (създаден в 1905) те изпраща новичък и спретнат, а после напускаш Магазина и отиваш на едно прекрасно място!

— Няма жени — обади се баба Моркий. — Доста милостиво, все пак.

— А, да — рече свещеникът. Изглежда, май не му беше много удобно. — Това винаги е било малко спорен въпрос, не сме сигурни защо е така, но мислим, че…

— И на никого не приличат — добави бабата. — Всичките са еднакви.

— Ами, разбирате ли…

— Ако ме видиш да се връщам по тоя начин, ела ме ритни — рече баба Моркий. — Ако вие се връщате такива, на мен хич не ми и трябва да се връщам.

Свещеникът почти ронеше сълзи.

— Не, но…

— Веднъж видях едни като тия — пак беше старият Торит. Лицето му беше твърде смирено. Трепереше.