Тери Пратчет - Масклин

Абатът нежно сграбчи Масклин за ухото и го придърпа до устата си.

— Великолепна жена — прошепна той. — Сигурен съм, че е пълна с прекрасни достойнства. Но, моля те, отпрати я, преди да ми е пробутала още лекарство.

Масклин кимна. Бабините цярове, направени от прости, здрави и, общо взето, кажи-речи отровни билки и корени, бяха нещо забележително. След една доза бъркоч за стомашни болки можеше да бъдеш сигурен, че вече никога не би посмял да се оплачеш от стомах. По свой начин и това си беше изцеряване.

— Не мога да я отпратя — отвърна той. — Но мога да я помоля.

Тя излезе, като на висок глас нареждаше наставленията си за забъркване на следващата порция.

Гърдър коленичи до леглото.

— Няма да умрете, нали, сър? — пророни той.

— Естествено, че ще умра. Всеки го прави. Нали точно това става, като си жив — прошепна абатът. — Видяхте ли Арнолд Брос (създаден в 1905)?

— Ами… Ъъ… — поколеба се Гърдър. — Открихме едно Писание, сър. Истинско е, и в него пише, че Магазинът ще бъде разрушен. Това означава край на всичко, сър. Какво да правим?

— Ще трябва да напуснете мястото — каза абатът.

Ужас обзе Гърдър.

— Но вие винаги сте казвали, че вън от Магазина не съществува нищо, освен въображаеми мечти!

— А ти никога не си ми вярвал, момче. Ама сигурно и аз не съм бил прав. Онзи младеж с копието, тук ли е още? Вече не виждам добре.

Масклин пристъпи напред.

— О, ето те и тебе — рече старият ном. — Тая твоя кутия…

— Да? — обади се Масклин.

— Разказа ми разни неща. Показа ми картини. Магазинът е много по-голям, отколкото си мислех. Вътре има една стая, дето държат звездите, не само ония, лъскавите, дето висят от тавана по Коледния панаир, ами стотици от тия пущини. Викат й вселена. Едно време сме живели в нея, почти цялата е била наша, била е наш Дом. Не сме живели под ничий под. Мисля, че Арнолд Брос (създаден в 1905) ни казва да се върнем обратно там.

Той протегна ръка и студените му бели пръсти стиснаха ръката на Масклин с изненадваща сила.

— Не казвам, че си благословен с мозък — рече той. — Всъщност си мисля, че си от ония… тъпи, но изпълнителни, дето се докарват дотам да станат водачи, когато това не носи никаква слава. Ти си от онези, които успяват да прозрат нещата. Отведи ги у дома. Всичките.

Той отново тупна върху възглавниците и затвори очи.

— Но… да напуснем Магазина, сър? — рече Гърдър. — Ние сме хиляди — старци, бебета, всякакви, къде да отидем? Вън има лисици, казва Масклин, и вятър, и глад, и вода, която пада на парченца от небето! Сър? Сър?

Грима се наведе и потърси пулса на стария ном.

— Чува ли ме? — попита Гърдър.

— Може би — отвърна Грима. — Сигурно. Но не може да ти отговори, защото е умрял.

— Но той не може да умре! Винаги го е имало! — рече слисано Гърдър. — Нещо не си доразбрала. Сър? Сър!

Масклин измъкна Нещото от ръцете на абата — той въобще не се съпротиви. Чули гласа на Гърдър, останалите Канцеларии нахълтаха вътре.

— Нещо? — тихо попита той, като се отдалечи от тълпата до леглото.

— Чувам те.

— Умрял ли е?

— Не различавам жизнени функции.

— Това какво значи?

— Значи „да“.

— О — замисли се Масклин. — Смятах, че за да умреш, първо трябва да те изядат, или да те размажат. Не мислех, че просто, хм, спираш.

Нещото не пожела да му съобщи повече информация.

— Да имаш някаква идея какво трябва да правя? — рече Масклин. — Гърдър беше прав. Не им се ще да зарязват топлото и яденето тук. Искам да кажа, някои от младите може и да се навият, ей-тъй, майтап да става. Но ако ще оцеляваме навън, ще ни трябват много хора. Вярвай ми, знам какво говоря. И какво се предполага, че трябва да им кажа? „Извинявайте, ама се налага да зарежете всичко това.“

Нещото проговори.

— Не — рече то.

Масклин никога преди това не беше виждал погребение. Ако става въпрос, не беше виждал и ном да умре само защото твърде дълго е живял. О, някои ги изяждаха, други не се връщаха, но на никого не му беше идвал краят чисто и просто.

— Къде погребвате мъртъвците си? — бе попитал Гърдър.

— Вътре в язовците и лисиците, най-често — бе отговорил той, и не бе издържал да не добави: — Нали знаеш, симпатичните храбри ловци?

Ето как номите казваха сбогом на своите мъртви:

Облякоха тялото на стария абат с обредно облекло — зелена връхна дреха и островърха червена шапка. Внимателно разресаха дългата му бяла брада, и докато Гърдър четеше опелото, той кротко лежеше на леглото си.