Тери Пратчет - Масклин

Човекът изпъчи рамене и започна да кръстосва из стаята. Не са тъпи, рече си Масклин. Достатъчно схватлив е, та да разбере, че лампата не трябва да свети, и иска да разбере защо свети. Непременно ще види другите, стига да погледне, където трябва. Даже и човек можеше да ги види.

Той стисна копието си. Очите, помисли си, трябва да се прицеля в очите…

Охрана 1 1 Оттук нататък думата се третира като лично име — затова и никъде не се членува. — Б.пр. унесено се носеше из стаята, проверяваше шкафовете, надничаше из ъглите. После тръгна обратно към вратата.

Масклин се осмели да поеме дъх и точно в този момент истеричният глас на Гърдър се надигна отнякъде.

— Това е Рязко Смъкнати Цени! О, Изобилен Пазарлък, опази ни! Всички сме ММФМПФППФПФ…

Охрана спря и се обърна. По лицето му бавно, като мед, се разтичаше объркване.

Масклин се сви още по-навътре в сенките. Значи това е — помисли си той. — Ако мога хубавичко да се засиля към него…

Нещо зад вратата зарева. Звукът беше почти като от камион. Човекът май изобщо не се разтревожи. Той просто издърпа вратата и погледна навън.

В коридора имаше женски човек. Изглеждаше доста възрастна, доколкото можеше да прецени Масклин. Розова престилка на цветя опасваше кръста й, а краката й бяха обути в домашни чехли. В едната си ръка държеше бърсалка за прах, а в другата…

Ами, изглеждаше като че води онова, дето ревеше — нещо като торба на колелца. То се набираше напред през килима, но тя продължаваше да го държи за дръжката и да го дърпа след себе си.

Докато Масклин я гледаше, тя изрита въпросното нещо. Щом Охрана я заговори, ревът стихна. За Масклин разговорът им звучеше, все едно се надсвирват две корабни сирени.

Масклин притича до ръба и наполовина издрапа, наполовина се смъкна надолу по веригата от кламери. Другите двама чакаха в сянката на бюрото. Гърдър непрекъснато въртеше очи; Грима беше запушила плътно устата му с ръка.

— Давайте да се измъкваме оттук, докато не гледа насам! — рече Масклин.

— Как? — попита Грима. — Става само през вратата.

— Мммффммпуф.

— Добре де, хайде тогава да се промъкнем на някое по-светло място от това. — Масклин се огледа. Акри тъмен килим се простираха наоколо им. — Я вижте оня шкаф ей там.

— Ммфммпуф.

— Ами него какво да го правим?

— Виж какво — обърна се Масклин към уплашената физиономия на Гърдър. — Нали няма да почнеш пак да ми дрънкаш за обреченост? Иначе ще се наложи да те… Извинявай.

— Мммпуф.

— Добре, махни си ръката.

— Това е Изобилен Пазарлък! — развълнувано изхриптя Гърдър.

Грима погледна Масклин.

— Да му запуша ли пак устата? — попита тя.

— Да приказва, каквото ще, стига да пази тишина — каза Масклин. — Сигурно така се чувства по-добре. Май преживя малко шокче.

— Изобилен Пазарлък дойде да ни закриля! С голямата си ревяща Душесмукачка… — Веждата на Гърдър озадачено се набърчи.

— Че то това беше проста прахосмукачка, нали? — бавно каза той. — Винаги съм си мислел, че е нещо вълшебно, пък то — някаква си прахосмукачка. В „Домашни потреби“ ги има колкото си щеш. С „Допълнително дълбочинно изсмукване“, за да бъдат „Вашите килими винаги свежи“.

— Добре де. Много хубаво. Ами сега как да се измъкнем оттук?

След известно издирване откриха пукнатина в пода, зад шкафовете с папки, широка точно колкото да се промъкнат през нея. Завръщането им отне половин ден — отчасти защото Гърдър, мине не мине, се шляпваше на земята и избухваше в сълзи, но най-вече защото трябваше да се промъкват надолу вътре в самата стена. Тя беше куха: имаше жици и странни парчета дърво — тях ги бяха вързали там Дрехианците, но все пак си беше тягостна работа. Излязоха под „Детски дрешки“. Гърдър вече се беше стегнал що-годе, и надуто поръча храна и ескорт.

И тъй, най-накрая те се завърнаха в отдел „Книжарски стоки“.

Тъкмо навреме.

Щом ги вкараха в спалнята на абата, видяха баба Моркий. Седеше там, подпряла ръце на колене.

— Без силен шум! — заповяда тя. — Много е болен. Разправя, че умирал. Ами, той си знае, предполагам.

— Умира, ама от какво? — попита Масклин.

— Умира, щото вече твърде много време е бил жив — отвърна бабата.

Абатът лежеше сред възглавниците, цял в бръчки и дори още по-малък, отколкото Масклин го помнеше. Стискаше Нещото в мършавите си ръце, които бяха заприличали на куки.

Погледна Масклин и после с голямо усилие му махна да се приближи.

— Ще трябва да се наведеш — заповяда бабата. — Не може по-силно да приказва, едвам хъхре, горката стара душица.