Тери Пратчет - Масклин

Гърдър се почеса по брадичката.

— Хм — рече той. — Предполагам , че е възможно. Ако всеки носи храна и покъщнина, колкото може. Но храната скоро ще свърши, пък и тока не можеш да си го носиш, във всеки случай. Той живее в жиците, нали знаеш.

— Колко Канцеларии могат да четат на човешки? — попита Масклин, като не обърна внимание на нищо от онова, което чу.

— Всички ние четем по малко, разбира се — отвърна Гърдър. — Но само четирима са наистина добри, ако трябва да го знаеш.

— Не мисля, че е достатъчно — рече Масклин.

— Ами то си има някакъв номер и не всеки може да го вдене. Какво си намислил?

— Начин да изведем всички — всички — навън. И да вземем всичко, което някога би ни потрябвало — обясни Масклин.

— Това ще е толкова тежко, че ще ги премаже!

— Няма, няма. Повечето от онова, дето ще го носят, нищо не тежи.

Гърдър изглеждаше разтревожен.

— Това да не е някоя щурава схема на Доркас, а?

— Не.

Масклин усещаше, че ей-сега ще експлодира. Главата му не беше достатъчно голяма да побере всичко онова, което Нещото му беше разказало.

А беше и единственият, който го знае. Е, абатът го бе научил, и умря с очи пълни със звезди, но дори и той не разбра. Галактиката! Старецът си бе помислил, че това е просто голяма, огромна стая извън Магазина, просто най-големият съществуващ отдел. Сигурно и Гърдър нямаше да го схване. Цял живот бе живял под покрив. Нямаше представа за какви разстояния ставаше въпрос.

Тук Масклин почувства лек изблик на гордост. Номите от Магазина не можеха да разберат за какво говори Нещото, защото нямаха опит, на който да се опрат. За тях от единия край на Магазина до другия бе най-голямото възможно разстояние на света.

Не можеха да смелят факта, че звездите, разбираш ли, са много по-далече. Дори и да тичаш през цялото време, сигурно ще ти отнеме седмици да ги достигнеш.

Трябваше да ги изведе до това внимателно.

Звездите! И много-много отдавна номите са пътували сред тях с кораби, които карали камионите да изглеждат ситни-дребни, и тези кораби са били построени от номи. А един от големите кораби, който изследвал околностите на малка звезда на ръба на нищото, изпратил по-малък кораб да се приземи в света на човеците.

Обаче нещо се объркало. Точно това Масклин не го бе разбрал, освен, че онова, което движело корабите, било много, много мощно. Оцелели обаче стотици номи. Един от тях, като претърсвал останките на кораба, открил Нещото. Не вършело никаква работа, защото нямало ток да яде, но въпреки това номите го запазили, защото то било машината, която движела кораба.

Изредили се поколения, и номите забравили всичко, освен, че Нещото било много важно.

Всичко дотук една-единствена глава можеше да го побере, помисли си Масклин. Само че то не беше най-важното, не беше онова, което караше кръвта му да ври, а пръстите му да изтръпват.

Ей го важното! Големият кораб, дето можел да лети сред звездите, още бил някъде там горе. Управлявали го машини като Нещото, и той търпеливо чакал номите да се върнат. Времето не значело нищо за него. Машини метели дългите коридори, машини приготвяли храна и наблюдавали звездите, и търпеливо броели часовете и минутите сред обширната, мрачна пустота вътре в кораба.

И щели вечно да ги чакат. Не знаели какво е Време, освен, че е нещо, което трябва да се брои и да се отбелязва. Биха чакали, докато слънцето изстине, докато умре луната — ще поправят внимателно кораба и ще го поддържат готов за номите, когато се върнат.

За да ги отведе у Дома.

„А докато те са чакали — мислеше си Масклин, — ние сме забравили всичко за тях, и сме живели в дупки под земята.“

Знаеше какво трябва да направи. Разбира се, това беше невъзможна задача. Но той бе свикнал с невъзможните задачи. Да замъкнеш плъх от гората чак до дупката беше невъзможна задача. Но да го примъкнеш донякъде не беше невъзможно, тъй че правиш тъкмо това, после си почиваш, после пак го примъкваш малко… Начинът да се справиш с една невъзможна задача беше чисто и просто да я надробиш на няколко много трудни задачи, после да накълцаш всяка от тях на групичка ужасно мъчни задачи, всяка от тях пък — на низ хитри работи, а пък всяка от тях…

Вероятно най-трудно от всичко бе да накараш номите да разберат какво са били някога и какво могат да бъдат пак.

Наистина, той имаше план. Е, беше тръгнал като план на Нещото, но той го бе преобръщал толкова пъти из главата си, че го чувстваше като свой. Сигурно беше невъзможен план. Но нямаше как да разбере, докато не го пробва.