Тери Пратчет - Масклин

Масклин погледна надолу към камиона, в който сега бе изследователят. Къде ли ще отиде, какво ли ще стане с него? Какво ще види Ангало, преди да се върне? Ако не се върне, какво да каже Масклин на родителите му? Че някой е трябвало да отиде, че той се е молил да отиде, че е трябвало да видят как се кара камион, че всичко е зависело от него? Някак си, усещаше той, в подобни обстоятелства това няма да звучи особено убедително. Доркас се наведе до него.

— Ще падне работа и половина, ако сваляме долу всеки по този начин — обади се той.

— Знам. Трябва да измислим по-добър.

Изобретателят посочи един от останалите камиони, които не издаваха и звук.

— Там има едно стъпалце — каза той. — Виж, точно до вратата на шофьора. Ако можеш да се изкатериш горе и да метнем едно въже на дръжката…

Масклин поклати глава.

— Много е високо — рече той. — За човек това е една дребна крачка, но за номечеството е гигантски скок.

Масклин си бе стъкмил постеля в една стара кутия за обувки в отдел „Книжарски стоки“, където намираше покой от време на време. Но когато се върна, там го чакаше малка депутация от номи. Крепяха една книга.

Масклин се бе поразочаровал от книгите. Сигурно всичко, което искаше да научи, бе написано някъде, но истинският проблем беше да го намериш. Книгите може и да са били направени специално за да научаваш по-трудно разни неща. В тях май нямаше никакъв смисъл, или по-скоро имаше смисъл, но изразен по безсмислен начин.

Той разпозна Винто Пими, един много млад Железарий. Винто беше сред най-запалените и най-бързите читатели, само дето не беше кой знае колко добър читател и имаше склонност да се заплесва по шантави идеи.

— Изпрасках го — каза гордо момчето.

— По-добре му се извини — каза Масклин.

— Не бе, изпрасках една идея. Знам как да намерим човек да ни кара камиона!

Масклин въздъхна.

— И за това си мислехме, ама няма как да стане. Ако се покажем на някой човек…

— Няма значение! Няма значение! Той нищо няма да направи, щото ние ще имаме — това ще ти хареса — ще имаме калтак!

Винто му се ухили лъчезарно като кученце, което току-що е завършило някой труден номер.

— Калтак… — със слаб глас повтори Масклин.

— Да! Тука го пише! — Винто гордо показа книгата. Масклин изпружи врат. Беше се понаучил да чете малко от малко, лека-полека, но доколкото можеше да схване, в тая книга се разказваше за Ложници на 10 000 фута височина .

— Да има нещо общо с много обувки? — с надежда попита той.

— Не, не, не, ето как се прави: намираш си един калтак, после го насочваш към шофьора, и някой казва: „Внимавай, той има калтак“, а пък ти казваш: „Закарай ни, където искаме, иначе ще ти пръсна черепа с тоя калтак!“ И после той…

— Добре, добре. Много хубаво — рече Масклин, като се дърпаше назад. — Направо е супер. Прекрасна идея. Определено ще си помислим по нея. Браво.

— Умно го измислих, а? — заподскача Винто от крак на крак.

— Да. Определено. Ъъ. Не мислиш ли, че ще е по-добре да четеш по-практични… — Масклин се разколеба. Кой знае кои книги бяха най-добрите?

Той се вмъкна в кутията си, дръпна картонената врата и се облегна на нея.

— Хей, Нещо? — каза той.

— Чувам те, Масклин — обади се Нещото от купчината парцали, която представляваше леглото на нома.

— Калтак какво е?

Последва кратка пауза. После нещото се обади:

— Разумен индивид, деградирал до степен на напълно асоциално поведение под влиянието на престъпна среда и употреба на вещества, въздействащи негативно върху нервнопсихичната му дейност.

— О. А можеш ли да уплашиш някого с такъв?

— Напълно е възможно.

— Дали ще се намери някой в Магазина?

Последва нова пауза.

— Има ли сред вас хора с девиантно поведение?

Масклин не беше разбрал много добре какво е това. Темата бе възникнала снощи, когато Винто бе предложил да отбият едно стадо морски свинчета, та да ги гледат за месо. Та от дума на дума — нали Винто все ги четеше едни…

— Не — каза той.

— Тогава боя се, че шансът е минимален.

— О. Ама, както и да е. — Масклин тупна на леглото си. — Виждаш ли, трябва да имаме контрол над това накъде отиваме. Трябва да си намерим някое място по-далечко от човеците. Ама не прекалено далечко. И да е безопасно.