Тери Пратчет - Масклин

Масклин седеше на ръба на леглото, а Ангало говореше с дивашки ентусиазъм за външния свят — като някой, който е прекарал цял живот със завързани очи и тъкмо са му махнали превръзката. Говореше за ярката светлина в небето, за шосета, препълнени с камиони, и за едни големи работи, които стърчат от пода, и целите са в някакви зелени неща…

— Дърветата — обади се Масклин.

— И… и големи сгради, в които камионите вкарваха едни неща и изкарваха други.

Точно в такава се бе загубил Ангало. Камионът спрял, той се прекатурил навън, за да отиде до тоалетната, и не сколасал да се върне преди шофьора. И Камионът си тръгнал без него. Тъй че той се изкатерил на друг и малко след като потеглил, този камион спрял на голям паркинг, където имало други камиони. Ангало затърсил сред тях друг камион на Арнолд Брос (създаден в 1905).

— Крайпътна закусвалня ще да е било — каза Масклин. — Едно време живяхме близо до една такава.

— Така ли се казва? — попита Ангало. Слушаше с половин ухо. — Отпред имаше една голяма синя табела с нарисувани на нея чашки, ножове и вилици. Както и да е…

Нямало камиони на Магазина. Или пък може и да е имало, само че имало толкова различни видове, че не могъл да ги намери. Взел, че си спретнал бивак в края на паркинга и ядял огризки, и изведнъж — чист късмет! — камионът, който му трябвал, взел, че се появил. Не успял да се промъкне в кабината, но успял да се изкатери на гумата и да си намери скатано местенце, където през цялото време се държал с ръце и колене за кабелите, за да не се изтърси на тичащия далеч под него път.

Ангало измъкна тефтера си. Беше почти почернял.

— Почти го бях изгубил — каза той. — За малко не го изядох по едно време, толкова бях гладен.

— Да, ама за карането какво ще кажеш? — настоя Масклин, държейки под око баба Моркий, чието търпение явно се бе поизчерпало. — Как точно се кара?

Ангало набързо претараши тефтера.

— Записах си някъде — промърмори той. — А, ей го — той подаде тефтера на Масклин.

Масклин разгледа заплетената рисунка на лостове, стрелки и числа.

— Врътнете ключа… едно, две… натиснете червеното копче… едно, две… натиснете педал номер едно надолу с ляв крак, бутнете големия лост наляво и го изтеглете нагоре… едно, две… внимателно отпуснете педал едно, натиснете педал номер две… — той се предаде. — Какво значи всичко това? — запита той. Плашеше се от отговора. Знаеше какъв ще бъде.

— Така се кара камион — обясни Ангало.

— О, така ли? Ама такова, всичките тия педали и копчета, и лостове, и не знам какво си… — смънка Масклин.

— Всичките ти трябват — гордо заяви Ангало. — А после се втурваш, сменяш скоростите и…

— О, да. Разбрах — опули се Масклин срещу парчето хартия.

„Как?“ — мислеше си той.

Ангало направо се беше престарал. Веднъж, като останал сам в кабината, бе измерил височината на онова, което наричаше Скоростен Лост и което явно беше много важно нещо. Един ном му се нанасяше пет пъти. А голямото подвижно колело, което също явно беше много важно, беше широко колкото осем нома, наредени в редичка.

Пък и ключове ти трябваха. Масклин представа си нямаше за ключовете.

Нямаше си представа за нищо .

— Добре се справих, а? — каза Ангало. — Всичко е тук вътре!

— Да, да. Страхотно се справи.

— Хубавичко го прегледай, вътре всичко пише. Всичко — и за мигача, и за клаксона — продължи Ангало с ентусиазъм.

— Да, да. Сигурен съм.

— Газ, спирачки — каквото си щеш!… Ама май нещо не си доволен…

— Сигурен съм, че си ми осигурил доста мислене…

Ангало го сграбчи за ръкава.

— Казваха, че имало един-единствен Магазин — възбудено задърдори той. — Не е вярно. Навънка е толкова голямо, толкова… голямо! Има и други Магазини. Видях ги. В тях може би живеят номи! Живот в други Магазини! Ти го знаеш, разбира се.

— Я вземи поспи — каза Масклин толкова учтиво, колкото успя.

— Кога ще тръгваме?

— Има много време. Не се безпокой за това. По-добре поспи.

Той се понесе от болничната стая и се натресе право сред една караница. Херцогът се бе върнал с малка свита и искаше да отведе Ангало в Книжарския отдел. Караше се с баба Моркий. Или поне се опитваше да го прави.

— Мадам, гарантирам Ви, че ще се грижат за него! — тъкмо казваше той.

— Хъм! Че вий кво разбирате от дохтурлък? Че вий тука от какво сте боледували? Там, откъдето идвам — гордо рече баба, — току се разболяваш от едно, от друго и тъй по цяла година! Настинки ли не щеш, изкълчвания ли, корем ли ще те заболи, нещо ще те ухапе ли — няма отърване! Ей на туй му се вика опит . Мога да се закълна, че съм виждала болни повече пъти, отколкото вие — топло ядене! А пък ти — тя ръгна херцога в корема, — си хапвал такова нещо, доколкото знам!