Тери Пратчет - Масклин

— Да имаш някакви идеи? — попита той. — Ще съм ти много задължен, ако ми помогнеш.

Доркас го изгледа замислено, после го потупа по рамото.

— Поогледах това място — каза той. — Може би има начин и да се упражним, и да решим и другия проблем. Утре вечерта слез пак тука, пък ще видим, става ли?

Масклин кимна.

Проблемът бе — мислеше си той, докато се връщаше, — че хората не стигат. Помагаха доста Железарии, някои от другите отдели — също. Пък и доста млади номи се измъкваха тайно от къщи, за да помагат — нали всичко това беше толкова вълнуващо и необичайно. Но що се отнася до останалите, за тях животът си течеше, все едно, че няма нищо.

Всъщност, ако имаше нещо, то бе, че Магазинът е много по-натоварен от обикновено.

От всички старейшини на родове май само Графът единствен що-годе се интересуваше, а Масклин подозираше, че дори и той всъщност не смята, че идва краят на Магазина. За него беше важно просто, че Железариите ще се научат да четат и това ще подразни Галантериите. На Графа това му се харесваше. Дори и Гърдър не изглеждаше толкова уверен, колкото преди.

Масклин се върна в кутията си, заспа и след час се събуди.

Кошмарът беше започнал.

Започна с тишина, когато трябваше да е шумно. Всички номи бяха свикнали с далечния тътен и мърморене на човеците през дългите часове на дневната светлина, тъй че не го забелязваха. Сега го нямаше и странната потискаща тишина изпълваше ушите им. Разбира се, имаше дни, когато човеците не идваха в Магазина — например, Арнолд Брос (създаден в 1905) понякога ги пускаше за цяла седмица между треската на Коледния панаир и бъркотията на „Днес започва Зимната разпродажба“! Но номите бяха свикнали с това, то бе част от гладкия, спокоен ритъм на живота в Магазина. Днес не трябваше да има такива работи.

След няколко часа тишина те просто престанаха да си повтарят „спокойно, няма нищо!“ — сигурно беше някакъв специален ден, да речем, като онзи път, когато Магазинът бе затворен цяла седмица — преподреждаха го. Тогава един-двама храбреци и любопитковци се осмелиха дори да хвърлят по някой бърз поглед над пода.

Празнотата се ширеше сред познатите щандове. Пък и стоките май бяха сериозно оредели.

— След Разпродажба винаги е така — обясняваха хората. — А после, още преди да си се усетил, и хоп — рафтовете пак са пълни. Хич няма за какво да се косим. Всичко е част от великия план на Арнолд Брос (създаден в 1905).

И те седяха мълчаливо или си тананикаха нещо, или си намираха занимавка за ума, за да прогонят неприятните мисли. Не ставаше.

А после, когато влязоха човеците и започнаха да изнасят и малкото, което бе останало по рафтовете и тезгясите, да го трупат в големи кашони, да ги мъкнат в гаража и да ги товарят в камионите…

И взеха да къртят дюшемето…

Масклин се събуди. Някакви хора го ръчкаха. Други крещяха нейде в далечината. Всичко някак си му бе познато.

— Хайде, ставай, бързо! — запъхтяно рече Гърдър.

— Какво става? — прозя се Масклин.

— Човеците разглобяват Магазина!

Масклин скочи като ужилен.

— Не може да бъде! Не му е времето!

— Точно това правят!

Масклин стана и подхвана ожесточена борба с дрехите си. Припна накриво по пода — бе сколасал да обуе само единия крачол — и тупна Нещото.

— Ей! — каза той. — Ти нали каза, че разрушението вече се задавало!

— След четиринадесет дена — отвърна Нещото.

— Да, ама го почнаха.

— Вероятно това е транспортирането на останалата налична стока в други обекти и предварителните работи — обясни то.

— Ох, слава богу. Това би трябвало да успокои хората. Ама защо не ни каза?

— Не знаех, че не знаете.

— Ама не го знаехме. И какво предлагаш да правим сега?

— Да напуснем възможно най-скоро това място.

Масклин изръмжа. Бе очаквал, че ще има още цели две седмици за решаване на проблемите. Щяха да си опаковат покъщнината. Щяха да си измислят подходящ план. Дори две седмици едва ли биха стигнали. Сега дори и мисълта за една седмица бе лукс.

Той излезе сред обърканата, хаотична тълпа. За късмет не бяха изкъртили дюшемето в никоя населена област — някои бегълци, сравнително запазили здравия си разум, казаха, че са изкъртени само няколко дъски в далечния край на отдел „Градинарство“, така че човеците да стигнат до водопроводните тръби — но номите, живеещи наблизо, не смееха да рискуват.