Тери Пратчет - Масклин

— Мадам, мога да наредя да ви арестуват! — изрева херцогът.

Баба Моркий подсмръкна.

— Че това какво общо има?

Херцогът отвори уста, за да изреве пак, и точно тогава зърна Масклин. Затвори я.

— Много добре — каза той. — Всъщност вие сте напълно права. Но ще го посещавам всеки ден.

— Ама за не повече от две минути, да знаеш! — смръкна баба.

— Пет! — каза херцогът.

— Три — рече баба.

— Четири — спазариха се те.

Херцогът кимна и повика с жест Масклин при себе си.

— Говорил си със сина ми.

— Да, сър — отвърна Масклин.

— И ти е разказал какво е видял.

— Да, сър.

Херцогът сякаш се бе смалил. Масклин винаги го бе мислил за едър, но сега осъзна, че по-голямата част от ръста му явно се дължеше на нещо като вътрешно издуване, все едно беше напомпан с важност и авторитет. Сега тези неща ги нямаше. Херцогът изглеждаше разтревожен и несигурен.

— А — каза той поверително на лявото ухо на Масклин. — Мисля, че ти изпратих хора, нали?

— Да.

— Справят се, нали?

— Да, сър.

— Ако имаш нужда от още помощ, ще ми кажеш, нали? Каквато и да е помощ — гласът на херцога бе стихнал до мънкане. Той несигурно потупа Масклин по рамото и се отдалечи.

— Какво му става? — попита Масклин.

Баба Моркий започна да намотава бинтове, все едно, че й плащаха за това. На никого не трябваха, но, според нея, друго си беше да се запасиш добре. Очевидно толкова добре, че да стигне за целия свят.

— Налага му се да мисли — обади се тя. — Хората винаги се тревожат, като опре до мислене.

— Никога не бих си и помислил, че ще бъде толкова трудно! — изхлипа Масклин.

— Искаш да кажеш, понятие си нямал как ще подкараме камиона? — попита Гърдър.

— Ама никакво? — добави Грима.

— Аз…, ами такова, мислех си, че камионите, такова, някакси отиват там, където искаш — обясни Масклин. — Мислех си, че щом го правят за човеците, и за нас ще го направят. Изобщо не съм очаквал всичкото това — едно, две, бутни, дръпни! Тия колела и педали са огромни, виждал съм ги!

Пулеше се разсеяно срещу тях.

— Цяла вечност съм го премислял — каза той. Чувстваше, че само на тях двамата можеше да се довери.

Картонената врата се пооткрехна и вътре надникна жизнерадостно личице.

— Тая ще я харесате, господин Масклин — каза притежателят му. — Попрочетох пак едно-друго и…

— Не сега, Винто. Малко сме заети — отвърна Масклин.

Лицето на Винто помръкна.

— О, можеш и него да изслушаш — насърчи го Грима. — Тъй и тъй сега няма какво друго важно да вършим.

Масклин наведе глава.

— Е, момчето ми — обади се Гърдър с насилено жизнерадостен глас. — На каква идея си се натъкнал този път? Да не би да е да впрегнем пред камиона диви хамстери?

— Не, сър — отговори Винто.

— Или пък си мислиш, че може да го накараме да му поникнат крила и да хвръкнем в небето?

— Не, сър. Ей, тази книга намерих, сър. Тя е за това, как се ловят човеци. А после може да си намерим калтак…

Масклин пусна болезнена усмивчица.

— Обясних му, че човеците не ни вършат работа — каза той. — Нали ти казах, Винто. Пък и не съм сигурен, че ако вземем да ги плашим с асоциални себеподобни…

Момчето, сумтейки от усилие, разтвори книгата.

— Вътре има картинка, сър.

Погледнаха я. Беше нарисуван легнал човек. Бе заобиколен от номи и свързан с въжета.

— А стига бе! — обади се Грима. — И нас ни има нарисувани в книгите им!

— О, тази я знам — презрително каза Гърдър. — „Пътешествията на Гъливер“. Ама това не е истина, това са приказки, измислици…

— Ние — на картинка в книга! — не спираше Грима. — Я виж ти! Видя ли, Масклин?

Масклин се пулеше в пространството.

— Браво, браво, ти си добро момче — каза Гърдър. Гласът му сякаш идваше кой знае откъде. — Много ти благодаря, Винто, а сега, моля те, тръгвай си.

Масклин продължаваше да се пули в пространството. Ченето му увисна. Усещаше как идеите бълбукат вътре в него и се бъхтят в черепа му.

— Въжета — отрони той.

— Това е само на картинка — каза Гърдър.

— Въжетата! Грима, въжетата!

— Въжетата?

Масклин вдигна юмруци и се втренчи в тавана. В такива моменти бе почти възможно да повярваш, че там горе — над Детските Дрешки — ИМА някой.

— Виждам път! — изкрещя той, а тримата го гледаха в няма почуда. — Виждам път! О, Арнолд Брос (създаден в 1905), виждам път !

Същата вечер, след Затваряне, няколко дузини дребни, набити фигурки се промъкнаха по пода на гаража, прекосиха го и изчезнаха под един от паркираните камиони. Ако някой слушаше, можеше да чуе от време на време тихичък звън, тупване или ругатня. След десет минути вече бяха в кабината.